и молят за милост, момиче, което пищи: „Но аз не исках!", и момче, което отвръща: „И аз не
исках. Няма значение".
Сънищата се въртяха и се смесваха и от тях се откъсна един сън - образ, погребан от посилните
и по-гръмогласни картини, който се отдели от останалите и попита: „Ами аз?".
Стреснах се и се изправих в леглото, увиснала в тъмнината, вихреща се в разбърканите
образи, във въпросите, които те повдигаха, в отговорите, които обещаваха. После скочих от
постелята.
Почуках на вратата на банята.
- Дерек?
Отговори ми мощно хъркане.
Отново потропах на вратата и извиках по-силно:
- Дерек?
Свивах пръстите на краката си от студ, стъпила на леденостудения дървен под, и търках
настръхналата кожа на ръцете си. Трябваше да си взема пуловера. И да си обуя чорапки.
Дори не биваше да съм тук. Бях казала на момчето да си гледа работата, бях се оттеглила
по великолепен начин. а сега се промъквах обратно и го молех за разговор. Да каже как се
разваля една сцена.
Щом вдигнах ръка да почукам, бравата изщрака. Вратата се отвори със скърцане, аз
вдигнах поглед с готово извинение на устата и очите ми се блъснаха в нечии гърди. Голи
гърди. при това не момчешки. Широки и мускулести, с разпръснати по тях възпалени
точки от акне - единственият белег, че не принадлежат на зрял мъж.
Когато се разхождаше из сградата, Деред неизменно носеше широки ризи и торбести
джинси. Ако исках да си изфантазирам как изглежда под тях - а аз не исках, - щях да си
представя яко, почти дебело тяло. Всичката тази храна, която отмъкваше от кухнята, все
някъде трябваше да се трупа. И очевидно се бе натрупала, само че не се бе превърнала в
тлъстини.
Страните ми пламнаха, а погледът ми се спусна от гърдите надолу... и аз видях, че той
беше само по боксерки.
- Клоуи?
Погледът ми се стрелна - с благодарност - към лицето му.
Той се взираше в мен.
- Клоуи? Какво.
- Длъжник си ми.
- Хм? - Той разтърка очи с палец и показалец, шумно се прозя и разтърси рамене. - Колко
е часът?
- Късно е. Или по-скоро рано. Няма значение. Нужна ми е помощта ти, а ти си ми длъжник.
Облечи се и след пет минути слез долу.
Извъртях се на пети и се отправих към стълбите.
Щеше ли Дерек да ме последва? Вероятно не, като се има предвид как същия следобед
пренебрегнах неговата молба за „петминутна среща".
Бях планирала да не помръдна от прага му, докато той не се съгласи да ми помогне. Ала
не очаквах да ми отвори полугол. А това ми напомни, че и аз бях само по долнището на
пижамата си, а отгоре бях облякла фланелка с презрамки. Когато слязох, зърнах блузката,
която Рей бе оставила в стаята с телевизора през деня. Тръгнах да излизам, като пътьом я
нахлузвах и в коридора се сблъсках с Дерек.
Той носеше памучни панталони и тениска, беше се спрял по средата на коридора и
яростно се чешеше по голата ръка.
- Бълхите ли? - попитах.
Шегата бе неуспешен опит да повдигна общото настроение и мислех, че не заслужавам
свъсения поглед, с който ме възнагради.
- Хайде да свършваме - каза той. - Не съм във форма.
Можех да го попитам с какво настроението му сега се различава от обичайното за него,
ала прехапах език, поканих го с жест в стаята с телевизора и затворих вратата. После наострих
уши.
- Тук е добре - забеляза той. - Само трябва да сме тихи. Ако някой идва, ще го чуя.
Отидох в средата на стаята и застанах на лунната светлина. Когато той ме последва, за
първи път го огледах по-добре. Лицето му беше бледо, страните му горяха, но не от акнето.
Косата около лицето му се бе сплъстила от пот, а зачервените му очи блестяха и се мъчеха да се
фокусират.
- Имаш треска - казах.
- Може би. - Той прибра косата си назад. - Предполагам, че е от храната.
- Или си пипнал някой вирус.
Поклати глава.
- Аз не. - подвоуми се и продължи. - Аз не се разболявам. Поне не толкова често. Част
от моето. състояние. Това изглежда е някаква реакция. - Отново задращи по ръката си. -
Не е толкова важно. Просто не съм във форма. По-кекав съм от обикновено, би казал
Саймън.
- Трябва да се върнеш и да си легнеш. Забрави за.
- Не, ти си права. Длъжник съм ти. Какво ти е нужно?
Искаше ми се да поспорим, но видях, че вече е решил.
- Почакай - казах и забързах към коридора.
Той изпусна едно гневно „Клоуи!" след мен, последвано от серия глухи ругатни, сякаш
нямаше сили дори да изпсува като хората.
Върнах се с чаша студена вода и му я подадох заедно с четири таблетки тиленол.