казват, че съм по-умна, отколкото съм си мислила.
- На твоята възраст. Не би трябвало да.
Мълчание. Търпеливо очаквах поредната дума. Чаках.
- Ало?
Той захвана отново, дума по дума.
- Твърде скоро. Твърде много. Твърде.
Дълга пауза.
- Нещо не е наред - изрече той накрая.
- Не е наред ли?
Дерек изпълзя от тъмнината, където мълчаливо наблюдаваше какво става.
- Какво казва той?
- Нещо за способностите ми. Че те са. не били наред.
- Твърде са силни - каза духът. - Необикновено.
- Необикновено? - прошепнах аз.
Очите на Дерек блеснаха.
- Не го слушай, Клоуи. Значи си силна. Голяма работа. Добре си. Само забави темпото.
Духът се извини. Даде още няколко указания, после заяви, че ще ни наблюдава от „другата
страна", защото присъствието му може да е дало тласък на моите способности. Ако имам
нужда от него, щял да се върне. Последно предупреждение да не полагам твърде много усилия и
изчезна.
35
Дерек се оттегли в тъмното, като ме остави сама, седнала с кръстосани крака, с
електрическото фенерче пред мен на пода. Колкото и да исках да го използвам срещу
тъмнината, аз го бях оставила настрана, светлинният лъч бе насочен към мястото, където
бяхме погребали телата с надеждата, че ако земята се размърда, Дерек ще ме предупреди,
преди да вдигна мъртвите от техните гробове.
За да освободя духовете от труповете им, бях прибягнала до визуализиране и сега го
направих отново. Представих си, че дърпам духа от всеки труп и го влача като факир, който
изважда дълъг до безкрайност шал от ръкава си.
На няколко пъти долових проблясък, който мигновено изчезваше. Продължавах да работя,
бавно и упорито, като се съпротивлявах на желанието си да се концентрирам по-силно.
- Какво искаш? - изстреля женски глас, толкова близо и толкова ясно, че аз грабнах
фенерчето, убедена, че някоя сестра ни е открила.
Ала лъчът освети фигурата на жена, облечена в комплект - пуловер и жилетка. От кръста
нагоре. Стоеше изправена, главата се опираше в ниския таван, което означаваше, че тялото
. е „погребано" до кръста в мръсния под. Може би беше трийсетгодишна, с русо кокче на
тила. Острите . черти бяха сковани от досада.
- Е, некромантке, какво искаш?
- Кажи . да ни остави - изхленчи мъжки глас в мрака.
Насочих фенерчето натам, но успях да различа само блед силует на отсрещната стена.
- Искам с-само да поговорим - казах.
- Разбрахме - изстреля жената. - Като викаш, дърпаш и дотягаш, докато ни изкараш насила
навън.
- Не ис-сках.
- Не можеш да ни оставиш на мира, така ли? Не ти стигна, че ни върна обратно в телата
ни. Знаеш ли какво е? Да си седиш и да се наслаждаваш на приятния следобед и ни в клин,
ни в ръкав да се озовеш обратно в тялото си, да започнеш да дращиш, за да излезеш на
повърхността, ужасен, че може да си уловен в капан от някой видиотен некромант, който е
тръгнал да си търси зомбита, за да му слугуват?
- Не исках да.
- О, чуваш ли я, Майкъл? Не била искала. - Жената се приближи към мен. -Значи, ако
случайно пусна на свобода пъкления огън над главата ти, няма да е кой знае какво, защото
не съм искала, така ли? Ти притежаваш сила, момиченце, и по - добре се научи да я
използваш както трябва, преди някой да реши да ти даде добър урок. Призови ме пак и ще
видиш.
Тя започна да избледнява.
- Почакай! Ти си. - мъчех си да си спомня как Саймън бе нарекъл жената магьосница -
„вещица" си, нали? Какво ти се е случило?
- Убиха ме, в случай, че не виждаш добре.
- Задето си вещица ли?
Тя се втурна обратно с такава скорост, че аз подскочих.
- Искаш да кажеш, че сама съм си го причинила, така ли?
- Н-не. Самюъл Лайл, собственикът на тази къща, ли те уби? Защото си била вещица?
Устата се изкриви в противна усмивка.
- Убедена съм, че получи допълнително удоволствие от факта, че съм вещица. Не
трябваше да се доверявам на магьосник, но бях глупачка. Отчаяна глупачка. Сам Лайл ни
обеща лесен живот. А ние всички мечтаем за това, нали така? Власт безценна. Сам Лайл бе
продавач на сънища. Продавач на лек живот. Или пък побъркан. - Отново същата противна
усмивка. - Тъй и не разбрахме кое от двете беше той, нали, Майкъл?
- Побъркан - долетя шепот някъде отзад. - Помниш ли какво ни правеше.
- Да, но с наше желание. Поне в началото. Виждаш ли, момиченце, научният напредък се