съм, че все още я държа в ръката си. Никой не потърси въпросната запалка. Виждат само
онова, което им се иска да видят. Лепват му етикет; започват лечение; и ако имаш късмет,
всичко ще отмине и ще се забрави. Само онова вътре в нас ще си остане непокътнато.
Мозъкът ми се гърчеше в усилието си да схване смисъла на думите .. Знаех, че трябва да
кажа нещо, но какво? Да . призная всичко? Да го отрека?
Рей се търкулна от леглото на пода и се изправи на крака, прибра дългите си къдрици
назад и протегна ръка. Като видя, че не помръдвам, попита:
- Ластик? Зад теб са?
Подхвърлих . един. Тя го завърза около конската си опашка и се запъти към вратата.
- Почакай - казах.
Рей поклати глава.
- Първо говори с момчетата.
- Аз не.
Тя се обърна с лице към мен.
- Напротив. Трябва. Ще ти хареса ли, ако те се разбъбрят и издадат тайните ти, без да са
те предупредили? Говори с тях. После ела пак. Няма да избягам.
37
Закусих с Тори. Сигурна бях, че предишния ден тя се бе надявала да види как ме изнасят
от къщата, завързана за носилката, да крещя, вбесена след часовете, прекарани в мрака със
запушена уста и със завързани ръце и крака. Но тази сутрин тя седеше и дъвчеше с вперен
пред себе си поглед и с безизразно лице, сякаш се бе предала.
Ако бях казала на лекарите какво е направила, щяха да я изхвърлят от дома, без значение
колко важна бе майка .. Може би когато излязох от ниското мазе и не се разбъбрих, тя е разбрала
колко близко е била до преместването. Вероятно беше осъзнала, че номерът .
можеше да е фатален за нея.
Вероятно дори се чувстваше зле заради поведението си. Може би очакванията ми бяха
твърде големи, но съдейки по изражението на лицето ., тази сутрин вражда помежду ни
нямаше. Беше я изключила от системата си, защото бе осъзнала каква голяма грешка е щяла
да направи. Колкото и да ми беше трудно да седя до нея след мъките, които ми бе
причинила, не . направих удоволствието да . го покажа. Така че седнах на мястото си и си
наложих да се храня, сякаш нищо не се бе случило.
Всяка лъжица овесена каша падаше в стомаха ми като буца втвърден цимент. Не само че
трябваше да се храня с човек, който за малко да ме убие, но трябваше да измисля какво да
правя и с Рей. Как да кажа на момчетата? Дерек със сигурност щеше да ме порицае.
Бях погълната в мислите си до такава степен, че бях забравила за снощната ни разходка.
Спомних си за нея едва след като си взех душ, върнах се долу и чух дежурната през
почивните дни сестра, госпожица Абду, да споменава думата „врата" и „нова ключалка".
Нима бяха разбрали?
- Д-р Давидоф иска да поставим по-сигурна ключалка - отвърна . госпожа Талбът. - Не
знам дали правят такива за вътрешни врати, но ако не намерите в железарския магазин, ще
повикаме Роб да смени цялата врата. След случилото се вчера, д-р Давидоф не иска децата
да влизат в килера с ниския таван.
Говореха за вратата на мазето. Въздъхнах с облекчение и продължих надолу по стълбите.
Слязох, тъкмо когато Саймън надникна от трапезарията.
- Така си и мислех. Дръж! - Той ми подхвърли една ябълка. - Знам, че обичаш зелените.
Дерек има цял куп такива. - Повика ме да вляза. - Седни да я изядеш с нас. Ще имаш нужда
от сили. Днес е събота, което означава, че ние поемаме всички грижи за къщата.
Когато минавах покрай него, той прошепна:
- Добре ли си?
Кимнах с глава. Той затвори вратата. На масата нямаше никой.
- Как е Дерек? - попитах, като се стараех да говоря тихо.
- В кухнята е, попълва запасите си. Чух, че снощи сте имали малко приключение.
Дерек бе настоял да кажем на Саймън, че съм се свързала с духовете по
негово настояване, така че ако решат да го изгонят, цялата вина да падне върху Дерек.
Помислих си, че бърза да грабне славата за себе си - уж сам е разбрал желанието на духа,
който ми се явява. Ала по лицето на Саймън разбрах, че се кори за нещо, което е пропуснал. Зарадвах се, задето не обвинява мен за пропуска си.
Настаних се на масата и Дерек влезе с чаша мляко в едната ръка и сок в ругата.
Саймън се пресегна да вземе едното, ала Дерек постави и двете до своята чиния и изръмжа:
- Сам си вземи.
Саймън скочи на крака, тупна Дерек по гърба и бавно тръгна към кухнята.
- Добре ли си? - попитах шепнешком аз.
Дерек хвърли поглед към затварящата се след Саймън врата. Не искаше Саймън да
разбере, че не му е било добре. Това не ми хареса и двамата разменихме втренчени погледи,