- Не ми я вземайте! Тя ми трябва!
Люлея се. Върху гърба на слона. Мама се смее.
4
Седях на ръба на болничното легло и се опитвах да се убедя, че още спя. Единствено по
този начин бих могла да си обясня думите, които чувах. Можех да ги нарека „халюцинации",
но предпочитах думата „съновидения".
Леля Лорън бе седнала до мен и ме държеше за ръката. Улових с очи сестрата, минаваща
по коридора. Леля Лорън проследи погледа ми, стана и затвори вратата. Наблюдавах я през
сълзи и си представях, че е мама. Нещо в мен се сви, аз отново станах шестгодишно
момиченце, което се свиваше в леглото и плачеше за майка си.
Погладих завивките с ръце - твърди и груби, те се залавяха за сухата ми кожа. В стаята
беше толкова горещо, че при всяко вдишване пресъхналото ми гърло се свиваше. Леля Лорън
ми подаде водата и аз обвих пръсти около хладното стъкло на чашата. Водата имаше метален
вкус, но я изпих до последна капка.
- Дом за групово пребиваване - казах аз.
Стените сякаш изсмукваха думите от устата ми като звукова сцена, поемаха ги и въздухът
си оставаше все тъй мъртъв.
- Божичко, Клоуи! - тя измъкна хартиена кърпичка от джоба си и си избърса носа. -
Знаеш ли колко пъти е трябвало да казвам на пациентите си, че умират? А това тук е още потрудно.
Размърда се и се обърна с лице към мен.
- Знам колко много искаш да влезеш в колежа в Юкла. Само така можем да те вкараме
там, миличка.
- Татко ли настоя?
Тя замълча и аз се досетих, че би искала да го натопи. След смъртта на мама тя бе
пожелала да се грижи за мен, да ми спести живота с икономки в безлюдни апартаменти.
Никога нямаше да прости на баща ми, задето . отказа. Както нямаше да му прости и за
нощта, в която майка ми загина. Нямаше значение, че и двамата бяха пометени от
автомобил, който впоследствие избяга от местопроизшествието, но на волана бе той, затова
той трябваше да носи цялата отговорност.
- Не - отрони най-после тя. - Училищното настоятелство. Ако не изкараш две седмици в
дом за групово пребиваване, ще го впишат в характеристиката ти.
- Кое ще впишат в характеристиката ми?
Тя стисна кърпичката в юмрука си.
- Ами, онова. - Тя се сепна и се съвзе. - Нулевата толерантност. - Изплю думите с
повече жлъч, отколкото би изрекла някоя клетва.
- Нулева толерантност ли? Искаш да кажеш насилие? Н-н-но аз не.
- Знам, че не си. Но за тях е много елементарно. Сбила си се с учител. Значи се нуждаеш
от помощ.
В дом. Дом за побъркани деца.
През онази нощ се събуждах няколко пъти. Втория път баща ми стоеше на вратата и ме
гледаше. Третия път бе седнал до леглото ми. Като видя, че отварям очи, той ме потупа непохватно по ръката.
- Всичко ще бъде наред - промърмори. - Всичко ще се оправи.
Отново потънах в сън.
На сутринта баща ми бе все още тук. Очите му сълзяха, бръчките около устата му бяха
станали по-дълбоки. Долетял чак от Берлин, той цяла нощ е бил на крака.
Не мисля, че татко е искал да има деца. Ала никога не ми го е казвал, дори в гнева си.
Каквото и да си мислеше леля Лорън за него, той даваше всичко от себе си. Просто не
знаеше как да се отнася с мен. Сякаш бях пале, оставено му от някого, когото много е
обичал, и той се мъчи да се справи, въпреки че не си пада много по кучетата.
- Променила си прическата си - забеляза той, когато седнах в леглото. Подпрях се на лакти.
След като си бях боядисала косата в дамската тоалетна, се бях втурнала по училищния коридор, така че за онези, които не бяха в течение на случилото се от край до край и не знаеха как с писъци бях обикаляла из училището, най- естественият въпрос би бил: „Какво точно си направила?" Никак не е нормално да боядисваш косата си в училищната тоалетна. Не и за момиче като мен. Ами яркочервените кичури? Ами бягането от час? Цялото ти поведение неистово крещи: „Душевно разстройство!".
- Харесва ли ти така? - попита след малко баща ми.
Кимнах с глава.
Той замълча, после напрегнато се засмя.
- Е, на твое място не бих избрал точно тази прическа, но пък никак не е лоша. Важното е
на теб да ти харесва. - Почеса се по наболата брада. - Предполагам, че леля ти Лорън ти е
казала за дома. Намери подходящо за теб място. Малко частно заведение. Не мога да кажа,
че съм възхитен от идеята, но става дума само за две седмици.
Никой не можеше да каже какво ми е. Накараха ме да говоря пред сума ти лекари, които
ми направиха разни тестове и според мен получиха представа какво точно ми има, ала не