върти около Тори. Нищо чудно, че дори майка ти те мисли за разглезено.
Млъкнах, но вече беше късно. За миг Тори замръзна. После бавно се сви
обратно в леглото.
- Не исках.
- Нужно ли ти е нещо, Клоуи? - искаше да ме захапе с думите си, ала гласътбе тих, уморен.
- Блузата на Лиз - отвърнах след секунда аз. - Рей ми каза, че си взела назаем зеления .
суичър.
Тя посочи към скрина.
- Вътре е. В средното чекмедже. Поразрови се, после пак можеш да сгънеш дрехите.
Само толкова. Никакво: „Защо ти е?" или „Тя ли ти каза да я вземеш?".
Погледът . беше
дистанциран. Сънена ли беше? Или не обръщаше внимание на нищо около себе си?
Намерих блузата. Смарагдово-зелен суичър. Лична вещ.
Затворих чекмеджето и се изправих.
- Взе каквото ти трябваше - каза Тори. - Сега тичай да си играеш с другарчетата си.
Аз отидох до вратата, хванах дръжката, после се обърнах към нея.
- Тори?
- Какво?
Исках да . пожелая късмет. Исках да . кажа, че се надявам и тя да намери онова, което
търси, което . бе нужно. Исках да . кажа, че съжалявам.
При всичко онова, което се случи в Лайл Хаус, както и при откритието, че поне трима от
нас не са за тук, не беше трудно да се забрави, че мястото на някои деца бе наистина в дома.
Тори имаше проблеми. Да очаквам да се държи като нормално момиче на моята възраст, а
после, като видя, че не се държи по този начин, да я отбягвам и да я обиждам, бе все едно да
се присмивам на бавноразвиващите се деца в училище. Тя имаше нужда от помощ, от подкрепа и
внимание и не беше получавала тези неща от никого, освен от Лиз .
Стиснах блузата на Лиз в ръце и се опитах да . кажа нещо, ала всяка моя дума в момента
би прозвучала не на място, снизходително.
Така че изрекох само онова, което можех:
- Довиждане.
39
Напъхах суичъра на Лиз в чантата си. Той зае доста място, но аз имах нужда от него. Той
можеше да отговори на въпроса, чийто отговор търсех. в мига, в който събера кураж да го задам,
разбира се.
Когато Дерек обяви, че ще тръгнем през нощта, първата ми мисъл беше: „Нямаме време",
ала време имаше колкото щеш. Написахме си домашните, които никога нямаше да предадем,
помогнахме на госпожа Талбът да състави менюто с гозби, които никога нямаше да вкусим,
като през цялото време се съпротивлявахме на желанието си да се измъкнем навън и да
продължим с плановете си. И Рей, и Тори бяха забелязали моите „шушу-мушу" с момчетата и
ако продължавахме по този начин, сестрите можеха да заподозрат, че тези „съвещанийца" не
са плод единствено на разбушувалите се хормони от възрастта ни.
Предупредих останалите за Тори, ала никой не се разтревожи. Сякаш доказваха думите,
които . бях изрекла - че изобщо не ни интересува. Че е маловажна. Питах се дали това не я
нараняваше повече от всичко.
Вечерта гледахме видео. За първи път обръщах толкова малко внимание на филм и ако
десет минути след като филмът свърши, ме бяха попитали за съдържанието му, нямаше да
мога да го разкажа.
Дерек не беше с нас. Саймън обясни, че брат му е уморен след предишната нощ и иска да
си почине, за да бъде със свежа глава, когато ни помага за истинското бягство. Питах се дали
треската му не се беше върнала.
Госпожа Талбът попита къде е Дерек и Саймън . каза, че „не се чувства много добре". Тя
натисна клаксона и настъпи скоростта - отиде да играе карти с госпожица Абду и дори не се качи
да провери дали Дерек е в стаята си. Винаги ставаше така с това момче. Сестрите го
оставяха на произвола на съдбата, сякаш размерите му ги караха да забравят, че още е дете.
Или пък, като имаха предвид досието и диагнозата му, избягваха контактите си с него,
когато можеха да си го позволят.
Дали той забелязваше как се отнасят към него? Убедена съм, че го забелязваше. Нищо не
можеше да избяга от вниманието на Дерек и аз подозирах, че това засилваше желанието му да
остане в дома.
Докато филмът се въртеше, аз с тревога си мислех за него. От загриженост за Саймън не
искаше да си признае, че е болен. Щом самият Саймън се изрази по този начин - „той не се
чувства много добре", - значи на Дерек му беше толкова зле, че не можеше да го скрие.
Измъкнах се от стаята с телевизора, взех четири тиленола и чаша вода и се качих горе.
Почуках на вратата. Никакъв отговор. Под нея се процеждаше светлината на лампата,
може би той беше заспал с книга в ръка.