Или се чувства твърде зле, за да отвори.
Отново похлопах, този път по-силно.
- Дерек? Аз съм. Донесох ти вода и тиленол.
Нищо. Улових дръжката и усетих студената метална топка в ръката си. Сигурно спеше.
Или не искаше да ми обърне внимание.
- Ще ги оставя тук.
Когато се наведох да поставя чашата с вода на пода, вратата се открехна и аз зърнах босия
крак на Дерек. Изправих се. Пак беше по боксерки и погледът ми се стрелна към лицето му,
търсейки безопасно място, където да се спре, ала вече бях забелязала капчиците пот, избили
на гърдите му. Косата му се бе сплъстила от пот, а очите му бяха
трескави, устните -
отворени, трудно му беше да диша.
- Как. - започнах аз.
- Ще се оправя.
Облиза с език сухите си устни и замига бързо с очи, сякаш се мъчеше да фокусира погледа
си. Подадох му чашата, той протегна ръка да я вземе през процепа и изпи голяма глътка
вода.
- Благодаря.
Подадох му и тиленола.
- Сигурен ли си, че си добре?
- Нищо ми няма.
Подпря се с крак на вратата, изви ръка назад и започна да се дръгне по гърба.
- Може би трябва да вземеш вана? - казах. - Студена вана за треската. Хлебната сода ще
облекчи сърбежите. Мога да ти донеса.
- Не. Добре съм.
- Ако имаш нужда от нещо.
- Само от почивка. Върни се долу, преди да са забелязали, че те няма. Тръгнах към стълбите.
- Клоуи?
Погледнах назад. Той надничаше през отвора на вратата.
- Нито дума на Саймън, ясно? За състоянието ми.
- Той знае, че не се чувстваш добре. Вече трябва да кажеш.
- Добре съм.
- Не си добре. Той ще разбере.
- Няма. Ще се погрижа за това.
Скри се вътре, вратата щракна и се затвори.
Рей си легна, но тъй и не се укроти. Говореше . се за багажа в раницата, за вещите, които
бе приготвила да вземе, питаше ме дали е подбрала нужните неща и дали да
не пъхне и още
нещо.
Не исках да я прекъсвам. Тя се вълнуваше като малко дете, което се подготвя за първия си
лагер на открито, а това бе доста странно, като се има предвид случилото се с приятелката .:
Рей би трябвало да знае, че животът на улицата няма да . предложи приказни приключения.
Мисля, че за нея това бе нещо различно. Щеше да бъде със Саймън и с мен, а малко
хлапета можеха да се похвалят, че са били с Бони и Клайд. Но нашето не бе простъпка, а
мисия. Освен това, както Саймън и Дерек бяха казали, старите правила вече не ни засягаха.
- Щото сме особени - засмя се къркорещо тя. - Звучи толкова неубедително. Но всички го
желаят, нали? Мечтаят да са особени.
Наистина ли? Какво ли не съм мечтала да бъда! Умна, разбира се. Талантлива -
определено. Красива? Е, да, признавам си. Но чак пък особена?
Прекарах твърде голяма част от живота си като особено дете. Богаташчето, изгубило
майка си. Новата в класа. Ученичката по драматично изкуство, която не желае да е актриса.
Да си особен означава да си различен, при това не в добрия смисъл на думата. Бих искала да съм
нормална и според мен смешното в ситуацията е, че непрекъснато мечтая за нормален
живот. докато съм живяла в нормални или близо до нормалното обстоятелства, което няма да се
повтори никога вече.
Но в момента наблюдавах Рей, легнала по корем с кибритени клечки в ръка, как се мъчи
да запали едната с голи пръсти, на лицето . е изписана решимост, граничеща с отчаяние, и
аз виждах колко отчаяно желае да притежава свръхестествени способности. Аз имах такива
способности, но с радост бих . ги отстъпила.
Също като в училище, където момичетата си умираха за маркови джинси, гледаха
почасово деца, за да съберат пари и да си купят някой чифт, а аз най-безгрижно си носех
моите, в гардероба у дома висяха още четири такива и за мен те не бяха по-различни от
найобикновени
джинси. Почувствах вина, задето не ценя онова, което имам.
Ала некромантията не беше чифт скъпи джинси, а аз бях убедена, че без нея щях да си
живея много по-добре. Много по-лесно. И все пак, ако на сутринта се събудя и разбера, че не
мога да разговарям с мъртвите, щях ли да се разочаровам?
- Според мен се загрява - каза тя, притиснала главичката на клечката между двата си пръста.
Станах от леглото.
- Дай да видя.
- Няма - дръпна ръката си тя. - Още не. Не и преди сама да се уверя.
Дали Рей беше полудемон? Дерек каза, че полудемоните запалвали предмети с голи ръце.
На възрастта, на която бе, Рей трябваше безпроблемно да запали клечката. Но пък Дерек не
бе чувал и за некромант, който се събужда една сутрин и изведнъж започва да говори с