Кодът на охранителната система ни беше известен - Дерек ни го бе записал заедно с
инструкциите и начертаните на ръка карти. Бих могла да използвам този факт като
доказателство, че е нямал намерение да е при нас, когато тръгваме, но знаех, че Дерек си е
Дерек - не разчита на случайността.
Тогава защо Саймън да не тръгне? В съзнанието ми проблесна образът на Дерек, както го
бях видяла последния път - на вратата на стаята си, облян в пот, едва фокусиращ погледа
си, - и разбрах какво се бе случило.
Ако Саймън го бе видял в такъв вид, щеше да се досети колко зле се чувстваше. А ако се бе
досетил, изобщо нямаше да тръгне. В никакъв случай. Така че Дерек бе направил
единственото възможно нещо - беше се сврял някъде, бе включил будилника и се бе молил
Саймън да тръгне. Така поне имаше някаква надежда.
Къде ли беше сега? Най-напред се запътих към мазето. Вратата беше затворена, лампите
не светеха, но ако се бе скрил тук, той нямаше да остави никакъв знак. В пералното
помещение нямаше никой. Вратата за килера беше заключена.
Предишната вечер, когато двамата излязохме навън, той жадно поглъщаше свежия въздух.
Когато се върнахме, треската му бе попреминала и аз бях помислила, че причината е в
тиленола, но най-вероятно състоянието му се бе подобрило под въздействието на студения
въздух. Ако отчаяно се е мъчил да се оправи колкото е възможно по-бързо, сигурно е излязъл
на двора с надеждата да се поохлади, за да може да изпрати Саймън.
Изправих се до задната врата. Луната бе в своята четвърт, беше се скрила зад облаците и в
двора бе тъмно като в коридора на горния етаж. Зърнах блещукащи светлини откъм
съседната къща, но от високите клонести дървета се виждаха само те и нищо друго.
Огледах задния двор и в черния мрак различих само бледото петно на бараката. Беше постудено
от предишната нощ и дъхът ми оставаше да виси като пара във въздуха. Долавях
единствено скърцането на клоните - постоянен и еднообразен шум като тиктакането на стенния
часовник.
Внимателно направих три крачки напред. Бях слязла по стъпалата до бетонната площадка
и различих още няколко бледи форми - пейката, един шезлонг, ангела в градината, както и
някакво петно с размери на футболна топка, току до бараката.
Чу се форсиране на двигател и аз замръзнах на място, но това бе просто отминаващ по
улицата автомобил. Бавно направих още две крачки. Погледнах през рамо, като обмислях
възможността да се върна в къщата и да взема електрическо фенерче, ала се сетих, че
Саймън бе взел единственото, за което се сещах.
Огледах се. Отворих уста, готова да прошепна името на Дерек, но пак я затворих. Щеше ли
да ми отговори? Или щеше да се скрие?
Когато се приближих до кълбовидното петно, видях, че е голяма бяла гуменка. Гуменката
на Дерек. Наведох се да я вдигна и разтревожено се заоглеждах.
Поривът на вятъра ме удари право в лицето - беше толкова студен, че сълзи
ми потекоха
от очите. Разтърках леденостудения си нос, а вятърът засвири в клоните на дърветата. После
утихна. ала шумът му се превърна в стенание - продължително и ниско, което ме накара цялата
да настръхна.
Бавно се извърнах. Звукът престана. После се чу приглушена кашлица и когато се отправих
натам, зърнах бял чорап да се подава иззад бараката.
Втурнах се към Дерек. Той се бе скрил дълбоко в сенките, бе застанал на
четири крака, а
горната част на тялото му и главата му едва се различаваха в мрака. От него лъхаше на пот, а
вятърът носеше и една остра, горчива миризма, от която гърлото ми се сви и рефлекторно
отблъсна вонящия въздух.
Тялото му се напрегна и той повърна.
- Дерек? - прошепнах аз. - Клоуи е.
Той се стегна и строго изрече:
- Върви си.
Думите прозвучаха като ръмжене, откъснало се от гърлото му, и едва се разбираха.
Пристъпих към него и казах с още по-тих глас:
- Саймън тръгна. Убедих го да тръгне и да ме остави да те намеря.
Гърбът му се изви, ръцете му се разпериха, бледите му пръсти се впиха в пръстта. Тих
стон, прекъснат от мучене.
- Намери ме. Сега си върви.
- Нима мислиш, че ще те оставя в това състояние? - Направих още една крачка напред.
Вонята на повръщано ме накара да запуша носа си с ръка. Задишах през
устата. - Щом
повръщаш, значи имаш нещо по-сериозно от треска. Нужно ти е.
- Заминавай! - Заповедта му прозвуча като животинско ръмжене и аз колебливо отстъпих