назад.
Той отпусна глава. Още един стон, този път завършващ във фалцет, като скимтене. Беше
облякъл тениска и когато вкопа отново пръсти в земята, мускулите му изпъкнаха като буци.
Ръцете му потъмняха, сякаш някаква сянка премина над тях, после отново
избледняха в
заобикалящата ни тъмнина.
- Дерек, аз.
Гърбът му се изви и се издигна толкова нависоко, че видях линията на
гръбнака му,
тениската му се дръпна нагоре, мускулите му се извиваха и се гърчеха.
После той клюмна, а
накъсаното му неравно дишане се чуваше като шумоленето на листата.
- Моля те. Тръгвай. - Той смотолеви думите, сякаш изобщо не си отваряше устата.
- Имаш нужда от помощ.
- Не!
- Тогава от Саймън. Ще доведа Саймън. Ще.
- Не!
Той се изви и аз зърнах лицето му - изкривено, обезформено. чуждо. Отпусна глава,
преди да успея да съобразя какво точно бях видяла.
Отвори уста и от нея се изтръгна ужасен първичен звук, сякаш изповръщаше вътрешностите си.
Гърбът му отново се стрелна нагоре, ръцете му се разпериха докрай,
костите му изпукаха. Ръцете му почерняха, после пак избледняха, мускулите и сухожилията
му заиграха. В същия миг луната надникна иззад облака и когато ръцете му отново
почерняха, видях, че по кожата му израснаха косми, подадоха се на повърхността и отново се
скриха. А дланите му. Пръстите му се удължиха и се извиха, като нокти на хищник, които
се забиваха в пръстта, докато гърбът му се извиваше нагоре като арка.
Сякаш отново чух Саймън да казва: „Хора като Дерек имат - нека го наречем
„ускорено физическо развитие". Изключително силен, както сама се увери. И сетивата му
Са почувствителни.
Такива ми ти работи".
Такива ми ти работи.
После чух собствения си глас тихо да пита:
„Нали няма да се озова при върколаци и вампири?".
И отговора на Саймън, примесен със смях:„Би било страхотно". Това не беше никакъв
отговор. Той просто избегна отговора, защото не можеше да го изрече.
Дерек се сгърчи, отметна глава назад, щракна със зъби и през тях се
промъкна ужасен вой като стенание. После главата му клюмна, той отвори уста и от нея потекоха
лиги.
- Дерек?
Той повърна, тялото му се сгърчи и издатините на мускулите се раздвижиха. Когато се
укротиха, аз леко помръднах напред. Той извърна главата си встрани.
- Мога ли да направя нещо за теб?
Един глас вътре в мен се обади: „Разбира се! Бягай и се спасявай!". Ала предупреждението
не бе дори изречено с подобаващата сериозност, защото в действителност не ставаше въпрос
за бягство. Това тук не беше чудовище от някое детско представление. Дори в момента, с
козината, покрила ръцете му, с извитите си като на хищник нокти, щом извърнеше поглед
встрани и ми изръмжеше да си тръгвам, бях сигурна, че каквото и да става момента, той си
оставаше Дерек и никой друг.
- Мога ли да направя нещо за теб?
Смешен въпрос. Можех да си представя отговора му при други обстоятелства - как извива
устни, как обелва очи.
Ала след едно неохотно „върви си", той се отпусна, главата му се килна на една страна,
тялото му затрепери, а всяко поемане на въздух за него бе очевидно трудно и завършваше с
хъркане.
- Недей.
Заби пръсти в земята, ръцете му се вкочаниха, после отново се отпуснаха.
- Тръгвай.
- Няма да те оставя тук. Ако мога да направя нещо.
- Недей.
Дълбоко вдишване, после издишване и молба:
- Не тръгвай.
Главата му се извърна към мен, достатъчно, за да зърна едното му зелено око, разширено от
ужас.
Ръцете и краката му се сковаха, гърбът му се стрелна нагоре във въздуха и отново се изви
като арка. Повърнатото се разплиска по тревата и продължи да се плиска при всеки нов
спазъм. Остра воня изпълни въздуха наоколо.
Седях, но не правех нищо, тъй като нямаше какво да направя. Мислите ми препускаха, в
главата ми се раждаха идеи и умираха в мига на раждането си. Надвесих се над него и
поставих дланта си на рамото му, усетих как острата козина си проправя път през парещата
му зачервена кожа, която се гърчеше и пулсираше. Само това можех да
направя - да седя до него и да го успокоявам с присъствието си.
Накрая, с едно-единствено извиване, с един последен спазъм, той мощно повърна и
изпръска оградата, която се издигаше на метър от него, после спря.
Мускулите под дланта ми останаха неподвижни, острата козина изчезна. Малко по малко