той се отпусна, гърбът му се прибра надолу, ръцете му охлабиха хватката си. Той лежеше
свит на кълбо, задъхан, а косата му се стелеше около лицето.
После се обърна на една страна, вдигна ръце към лицето си, пръстите му бяха все още
дълги, безформени, ноктите му напомняха тези на хищник. Сви се на хълбок, прибра колене и
изстена.
- Трябва ли да.? Саймън. Да доведа ли Саймън? Той знае ли какво.?
- Не. - Думата бе изречена с дрезгав глас, откъсна се от самото му гърло, а гласните му
струни сякаш не принадлежаха на човешко същество.
- Свърши се - каза след минута той. - Така мисля. Дори съм сигурен.
Потърка лицето си, което продължаваше да крие зад дланите си.
- Не биваше да става. Още е рано. Трябваше да минат години и тогава.
С други думи, той чудесно е знаел какъв е, но не е очаквал, че. трансформацията ще се
случи точно сега, а не след години. Усетих пристъп на гняв, задето ме бе подвел, задето бе
накарал Саймън да ме лъже, ала го задържах в себе си, не можех да избухна след онова,
което бях видяла; седях и го гледах, ризата му бе прогизнала от пот, той се бореше за всяка
глътка въздух, а тялото му се тресеше от изтощение и болка.
- Тръгвай - прошепна той. - Вече съм добре.
- Аз не.
- Клоуи - отсече той и в тона му отново пролича старият Дерек. - Тръгвай. Помогни на
Саймън. Кажи му, че съм добре.
- Не.
- Клоуи. - звуците се разтегнаха в продължително ръмжене.
- Още само пет минути. Искам да се уверя, че си добре.
Той изсумтя, но замълча и се отпусна върху тревата.
- Виж как си съдра дрехите - казах, като се опитвах да говоря с лек и безгрижен глас. -
Надявам се, че не си харесвал много тази риза, 'щото вече на нищо не прилича.
Шегата ми бе доста постна, но той отвърна:
- Добре поне, че не позеленях.
- Не, само. - понечих да кажа „се окосми", ала думата не можа да излезе от устата ми,
умът ми не стигаше как стана онова пред очите ми.
Задната врата се затръшна. Дерек скочи на крака и махна ръце от лицето си. Носът му
сякаш бе смазан - широк и плосък, скулите му изпъкваха остро навън, веждите му бяха
дебели и гъсти. Не като на чудовище - той по-скоро приличаше на гримиран като
неандерталец актьор.
Откъснах поглед от него и запълзях към ъгъла на бараката. Той ме хвана за крака.
- Ще внимавам - прошепнах. - Само ще хвърля поглед.
Плъзнах се по корем, изпълзях до ъгъла и надникнах. Лъчът на
електрическото фенерче
бързо кръстосваше двора.
- Жена е - прошепнах възможно най-тихо. - Мисля, че е Рей - не, много е слаба. Може би
е госпожица Абду?
Дръпнах крака си. Джинсите ми се бяха повдигнали и ръката му се бе обвила около
оголената кожа над чорапа ми. Усещах допира на дланта му - грапава като кучешка лапа.
- Тръгвай - прошепна той. - Ще те прехвърля през оградата. Ти ще се покатериш на
другата и.
Лъчът проряза тъмнината в задната част на двора.
- Кой е там? - Гласът беше висок, рязък, със слаб акцент.
- Д-р Джил - прошепнах на Дерек аз. - Какво.?
- Няма значение. Тръгвай!
- Знам, че там има някой - каза тя. - Чух ви.
Погледнах към Дерек, лицето му все още бе деформирано. Д-р Джил не биваше да го види в
такова състояние.
Сграбчих гуменката му, която бях изтървала, и изух с крак моята, а това го обърка толкова
много, че успях да се откопча от ръцете му и да се стрелна към страничната ограда, като се
промъкнах между нея и бараката. В последния миг той пропълзя и се хвърли към мен, но аз
вече бях твърде далеч и той не можеше да ме достигне.
- Клоуи! Върни се тук! Да не си посмяла да.
Аз продължих напред.
41
Мушнах се през дупката между оградата и бараката, в едната ръка стисках гуменката на
Дерек, а с другата издърпах блузата от джинсите и разбърках косата си. Като стигнах края на
бараката, надникнах иззад ъгъла. Д-р Джил бе с гръб към мен, насочила лъча на фенерчето
към противоположния край на двора.
Стрелнах се зад храстите и тръгнах по протежение на оградата, стигнах до вратата. После
се наведох в храстите отпред, нацапах страните си с кал и излязох на открито, а клонките
изпращяха.
- Док...тор Джил - опитвах се с ръка да напъхам блузата си в джинсите. -Аз.излязох да
под-дишам чист въздух.
Подскачах на един крак, като се мъчех да обуя гуменката на Дерек.
- Мисля, че гуменката не е твоя, Клоуи - забеляза тя, като се приближи и насочи лъча към
очите ми.
Покрих с длан лицето си, повдигнах гуменката и се вторачих в нея. После нервно се