Теодор Стърджън
Призрачен шанс
„Нещо ме преследва!“ — каза тя глухо и побягна.
По някакъв начин това ме грабна и заинтригува. Може би, поради това че бе толкова малка и крехка и с толкова бяла коса. Може би, защото с тази бяла коса и тъй нататък, тя изглеждаше толкова млада и безпомощна. Мисля, обаче, че стана най-вече заради това, което каза. „Нещо ме преследва“, а не „някой“. „Нещо“. И затова се затичах подир нея.
Настигнах я на пресечката и я хванах за рамото. Тя ахна и се отдръпна.
— Спокойно, госпожо — едва си поемах дъх. — Няма да му дам да те хване.
Закова на място толкова неочаквано рязко, че едва не я повалих на земята. Гледахме се един друг. Големите черни очи хич не отиваха на косите й.
— Какво те кара да спринтираш така в три часа през нощта?
— А теб какво те кара да се интересуваш? — мек и мелодичен глас.
— Виж сега, ти започна този разговор.
Понечи да заговори, но нещо над рамото ми привлече погледа й. Замря за миг, но аз бях така очарован от израза на лицето й, че не си дадох труд да проследя какво гледа. Рязко върна погледа си към лицето ми и ме шамароса. Силно. Отдръпнах се и започнах да ругая и докато приключа с това, тя вече бе избягала докъм средата на блока. Потърках пострадалата си буза и се отказах да последвам момичето.
След няколко дни видях Хенри Гейд и му разказах случката. Хенри е практичен психолог. Може да е по-правилно да кажа, че се занимава с приложна психология, защото Хенри хич не е практичен. Той е по теориите. Няма друг човек, който да развива повече теории от Хенри. Той е трийсетгодишен, плешив и печели купища пари, без да върши никаква работа.
— Мисля, че беше луда — казах.
— О — възкликна Хенри и допря носа си с пръст. Носът май бе по-дълъг. — А ти попита ли я какво мисли тя самата?
— Не. Питах я единствено защо тича по това време на нощта.
— Твоят проблем, Гас, е че не си никак романтичен. Трябвало е да я прегърнеш и да я обсипеш с целувки.
— Тя би ме шама…
— И без друго го е направила, нали така? — рече Хенри и си отиде.
Хенри умее да се шегува. Но понякога той казваше ей такива шантави неща, без да се шегува ни най-малко.
След три месеца срещнах отново момичето. Бях в градинската бирария на Дюк и зяпах неговия прочут слънчоглед. Бе около три метра и половина висок и го подпираха, за да не се прегъне. Растеше зад алеята, която служеше като главен вход за градината. В градината имаше множество саксии за цветя във формата на мишки, а между тях бяха разположени масите. Имаше японски фенери на открито и много гласовит оркестър. Имаше страшно много народ, аз стоях прав и се любувах на слънчогледа, докато цялата тази шумотевица ме блъскаше отвсякъде. Дюк се кълнеше, че със семките от една-единствена пита може да напълни огромен хартиен плик. И точно тогава тя каза:
— Здравей, съжалявам, че трябваше да те ударя по лицето — бе прислонила гръб към стъблото на слънчогледа сред всичките тези сенки и листа.
— Я, ами това е моят малък и мил боксьор — казах. — Какво искаш да кажеш с това, че съжаляваш задето е трябвало? Би следвало просто да съжаляваш за постъпката си.
— Ох, налагаше се, не бих те ударила ей така, за едното нищо.
— Ох, направил ли съм нещо? Трябваше ли да бъда шамаросан?
— Моля те, съжалявам. — Погледнах я. Вярно съжаляваше.
— Какво правиш тук. Криеш ли се? — Тя кимна с глава.
— От кого се криеш?
Не искаше да каже. Само сви рамене и каза, че просто, нали така, крие се.
— Това нещо същото ли е, от което бягаше онази нощ?
— Да.
Казах й, че прави глупости.
— След като ти изчезна, аз огледах улицата. Нямаше абсолютно нищо.
— Ами, там беше!
— Не е било нещо, което мога да видя.
— Това ми е известно.
Изведнъж ме нападна идеята, че водим глупав разговор.
— Хайде, излез оттам и да пием по една бира, ще си поговорим за това.
— Не, не бих могла да го направя!
— Можеш, разбира се, че можеш. Лесно е. Виж — протегнах се и я хванах.
— Е, ти би трябвало да знаеш повече — каза тя и в този момент стана нещо, което счупи стъблото на огромния слънчоглед. Той се заклати и се прекърши като секвоя. Голямата пита падна върху подноса, който Джузепе, келнерът, носеше с осем големи бири, две кани и мартини. Мартинито мина над и зад главата му и се разби в клетката на питомната катерица на Дюк. Настъпи малко объркване. Момичето с бялата коса го нямаше. Дюк непрекъснато ми повтаряше каква пакост съм аз. Аз пък гледах над яките му рамене как катерицата нагъна попадналото в клетката й мартини. Дюк изчерпа обидните думи и ме изхвърли от градината. Ех, преди това си бяхме добри приятели с него.