Иаред си спомни разговора с Кайнен и Хари Уилсън, когато бяха предложили да насложат записаното съзнание на Ботин върху неговото, и изведнъж по гърба му пробягаха тръпки.
— Това ще изтрие съзнанието, което вече е там.
— Да.
— Тоест ще ме убиеш.
— Ами да — рече Ботин. — Но току-що записах твоето съзнание, което ще ми е нужно за фина настройка при прехвърлянето. Това си ти, допреди пет минути. Така че няма да си съвсем мъртъв.
— Негодник!
— И когато прехвърля съзнанието си в твоето тяло, ще стана желаният преносител на вируса. На мен естествено той няма да ми стори нищо. Но всички останали ще го изпитат в цялата му сила. После ще накарам да разстрелят оцелелите от твоя отряд и двамата със Зоя ще се приберем в пределите на Колониалния съюз с пленническата капсула, която бяхте така любезни да осигурите. Ще им кажа, че Чарлз Ботин е мъртъв, а обините ще чакат, докато вирусът се активира. Тогава удрят с пълна сила и Колониалният съюз се предава. Ние с теб ставаме спасители на човечеството — като детска игра, нали?
— Не ме забърквай в това — изръмжа Иаред. — Аз нямам нищо общо.
— Нямаш ли? — засмя се Ботин. — Слушай, Дирак. Не аз ще съм палачът на Колониалния съюз, защото официално вече ще съм мъртъв. Ти ще си. Така че, искаш или не, приятелю, ти ще си част от това. Нямаш никакъв избор.
14.
— Колкото повече мисля за плана, толкова по-малко ми харесва — оплака се Харви.
Бяха се притаили в гората близо до научната станция.
— Ами тогава не мисли за него — каза Сейгън.
— Което няма да е никак трудно за теб, Харви — засмя се Сиборг. Опитваше се да разведри обстановката, но безуспешно.
Сейгън му огледа крака и попита:
— Ще можеш ли да издържиш? Куцаш все по-силно.
— Ще се справя — успокои я Сиборг. — Няма да лежа тук като търтей, докато вие двамата приключвате операцията.
— Не съм предлагала подобно нещо. Идеята ми беше двамата с Харви да си смените ролите.
— Нищо ми няма — повтори Сиборг. — Пък и Харви ще ме убие, ако посмея да му отнема номера.
— Дяволски си прав — озъби се Харви. — Знаеш колко си падам по разни такива неща.
— Кракът ме боли, но мога да вървя и да тичам. Няма за какво да се притеснявате. Хайде, стига сме дърдорили празни приказки. Иначе коляното съвсем ще ме стегне.
Сейгън кимна и погледна научната станция — няколко скупчени една до друга постройки. В северния край бяха разположени казармените помещения, които имаха изненадващо аскетичен вид. Очевидно обините не изпитваха никакъв стремеж към естетичност и уют. Подобно на хората, те също се хранеха заедно и мнозина от тях сега бяха в столовата, непосредствено до казарменото помещение. Задачата на Харви бе да вдигне шум и да привлече вниманието към себе си, като накара и обините от другите части на станцията да се насочат към него.
В южния край на станцията, в една просторна наподобяваща хангар постройка, се намираше енергийният генератор-регулатор. Обините използваха свой еквивалент на огромни акумулатори, които се зареждаха от вятърни електрогенератори, монтирани на известно разстояние от станцията. На Сиборг се падаше по някакъв начин да прекъсне електрозахранването. За целта трябваше да действа с подръчни средства.
Научноизследователската част бе разположена в средата на станцията. След изключването на електроенергията Сейгън трябваше да влезе вътре, да открие Ботин и да го изведе, та дори ако се наложи да приложи сила, и да го откара при пленническата капсула. Ако се натъкнеше на Дирак, трябваше да прецени на място дали може да й бъде полезен, или е станал предател като своя създател. Във втория случай щеше да го премахне — бързо и безпощадно.
Сейгън предполагаше, че и в двата случая ще й се наложи да неутрализира Дирак — съмняваше се, че ще разполага с достатъчно време, за да извършва подобна преценка, още повече че беше лишена от достъп до своя МозКом и телепатичната програма — „предимството“, на което толкова много бе разчитала и което се бе оказало недостъпно точно тогава, когато най-много й трябваше. Не й се искаше да убива Дирак, но колкото и да размишляваше, не виждаше никаква друга възможност. „Може би вече е мъртъв — помисли си тя с надежда. — Това би ми спестило една неприятност“.
Тръсна глава. Сега не беше време да се безпокои за съдбата на Дирак. Щеше да решава тогава, когато го открие — ако въобще го намереше. Междувременно тримата имаха предостатъчно грижи. В края на краищата най-важното бе по някакъв начин да натикат Ботин в капсулата.