::Чувам те:: — отвърна той.
::Ботин жив ли е?:: — попита Сейгън.
::Да:: — рече Иаред. — ::Но той вече не е цел на операцията.::
::Не те разбирам.::
::Джейн:: — каза той. Наричаше я по име за първи път, откакто се познаваха. — ::Зоя е жива. И е тук. Дъщеря му. Трябва да я откриеш. Да я изведеш от станцията час по-скоро.::
Долови колебанието на Сейгън.
::Първо искам да ми кажеш всичко:: — отвърна тя. — ::И то бързо.::
Иаред се опита да стовари в ума й всичко, което бе научил от Ботин, включително записите на разговорите, които бе подготвил веднага щом неговият МозКом се бе пробудил. Сейгън едва ли имаше време да прослушва разговорите, но те бяха в архива, заедно с всичко останало.
::Въпреки това трябва да върнем Ботин:: — заяви тя, когато Иаред приключи.
::НЕ:: — Иаред се опита да придаде максимална сила на несъгласието си. — ::Докато той е жив, обините ще се опитват да си го върнат. Смятат го за ключ към онова, което жадуват най-много. Щом са се съгласили да започнат война само защото ги е помолил, със сигурност ще я продължат, за да го получат отново.::
::Тогава ще го убия:: — каза Сейгън.
::Намери Зоя:: — повтори Иаред. — ::Аз ще се погрижа за Ботин.::
::Как?::
::Довери ми се.::
::Дирак…::
::Зная, че не ми вярваш:: — прекъсна я той. — ::И зная защо не ми вярваш. Но освен това помня какво ми каза веднъж, лейтенант. Каза ми — независимо от всичко — да не забравям, че съм Иаред Дирак. Послушай ме сега. Зная кой съм. Аз съм Иаред Дирак от Специалните части на Колониалния съюз и задачата ми е да спася човечеството. Всичко, което искам от теб, е да ми се довериш и да ми позволиш да си свърша работата.::
Мъчително дълга пауза. Откъм коридора Иаред чу стъпките на Ботин, който се връщаше в лабораторията.
::Свърши си работата, редник:: — рече неочаквано Сейгън.
::Обещавам. Благодаря ти.::
::А аз ще намеря Зоя.::
::Кажи й, че си приятел на господин Иаред и че той и татко са й разрешили да тръгне с теб. И не забравяй плюшеното й слонче.:: — Иаред прибави информация за най-вероятното местоположение на Зоя, в другия край на коридора.
::Няма да го забравя:: — обеща Сейгън.
::Сега трябва да прекъсна интеграционната мрежа:: — каза Иаред. — ::Сбогом, лейтенант. Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.::
::Сбогом, Иаред:: — отвърна Сейгън и преди връзката да прекъсне, успя да му прати импулс, който наподобяваше окуражаване. След това изчезна.
Иаред остана сам.
Ботин влезе в лабораторията, изкрещя нещо на обина и той натисна някакви копчета. Светлините отново блеснаха с пълна сила.
— Да започваме — каза Ботин. — Станцията е подложена на атака. Трябва да бързаме. — Погледна за миг към Иаред. Дирак бе затворил очи, с унесена усмивка, заслушан в тракането на клавишите от пулта. Ботин вдигна капака на втория кувьоз и се настани вътре. Апаратът в кувьоза на Иаред започна тихо да бръмчи.
Единственото, за което Иаред съжаляваше в края на своя живот, бе, че е бил толкова кратък. Само една година. Но дори през тази година се бе срещнал с много хора и бе преживял безброй интересни неща. Иаред направи кратка разходка в спомените си и извика образите им за последен път: Джейн Сейгън, Хари Уилсън, Кайнен. Генерал Матсън и полковник Робинс. Втори взвод, интимната близост, която предлагаше интеграцията. Странният капитан Мартин и гамеранците. Шегите, които си разменяха с лейтенант Клауд. Сара Поулинг, която обичаше. И Зоя. Зоя, която щеше да оцелее, ако Сейгън я откриеше. Сигурен бе, че ще се справи.
„Не — помисли си Иаред. — За нищо не съжалявам. За нищо и за никого“.
Чу тихо почукване — обинът задействаше началото на трансфера. Опита се да се вкопчи в съзнанието си и да го задържи — колкото се може повече. Накрая се пусна.
Стаята се разтресе от оглушителна експлозия, телевизорът падна от поличката и Зоя извика уплашено. Надникна гледачката, за да провери дали всичко е наред, но Зоя й махна да си върви. Не искаше нея, а татко — и ето, че той се появи на прага след миг и я стисна в обятията си, шепнеше й, че скоро всичко ще свърши. След това я пусна на пода и й каза, че само след няколко минути господин Иаред ще дойде да я вземе. Припомни й да го слуша и да изпълнява онова, което й казва, но дотогава да остане в стаята си.
Зоя поплака още малко, заклеваше баща си да не си тръгва, а той й обеща, че никога няма да я изостави. В края на краищата тя се успокои. Татко даде някакви нареждания на гледачката и излезе. Гледачката отскочи до съседната стая и се върна с едно от онези оръжия, които носеха обините. Това беше доста странно, защото Зоя знаеше, че гледачката никога досега не бе използвала оръжие. Последваха нови експлозии, сетне безпорядъчна стрелба откъм столовата. Зоя се сгуши в леглото, прегърна Селесте и зачака господин Иаред.