Гледачката неочаквано изписука и понечи да вдигне оръжието, втренчила поглед към вратата, но от леглото Зоя не виждаше какво има там. Тя извика уплашено и се мушна под леглото — много добре помнеше какво се бе случило на Ковел. Най-много я беше страх да не се появят отново онези същества, които приличаха на огромни зловещи пилета. Чу тропот, после остър писък. Запуши уши и стисна очи.
Когато погледна отново, зърна два съвсем нормални крака, вървяха към леглото. Зоя затисна устата си с ръка, но въпреки това не можа да сдържи напиращия в гърлото й жалостив хленч. После краката се превърнаха в колене и ръце, след което под леглото надзърна непознато лице. Зоя започна да рита и крещи и трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че жената повтаря името й отново и отново.
— Няма страшно, Зоя — казваше жената. — Шшшът. Успокой се.
Зоя най-сетне спря да се дърпа и попита:
— Къде е татко? Къде е господин Иаред?
— И двамата са заети. Пратиха ме да видя как си. Аз съм госпожица Джейн.
— Татко каза да чакам господин Иаред.
— Зная — каза госпожица Джейн. — Но в момента и двамата имат друга работа. Случиха се цял куп неочаквани неща. Затова ме пратиха да те пазя.
— Гледачката ме пази — рече Зоя.
— Повикаха я на друго място — отвърна госпожица Джейн. — Нали ти казах, че се случиха много неща.
— Чух някакъв ужасно силен шум — оплака се Зоя.
— Тъкмо от него възникнаха проблемите — обясни спокойно госпожица Джейн.
— Ами добре — предаде се Зоя.
— Слушай сега. Искам да ме прегърнеш с ръце и крака и да се стискаш с всички сили. Освен това няма да отваряш очи, докато не ти кажа. Можеш ли?
— Хъм. — Зоя повдигна раменце. — А как ще държа Селесте?
— Ще я притиснеш между нас.
— Но тя ще се смачка.
— Зная — рече госпожица Джейн. — Не се тревожи, после ще се оправи. Готова ли си?
— Готова — каза Зоя и направи каквото й бяха казали.
— Хайде сега затвори очи и се дръж здраво.
И госпожица Джейн я понесе навън. Въпреки че й бяха казали да не гледа, Зоя погледна, докато пресичаха другата стая, и видя, че гледачката спи на пода. След това пак затвори очи и зачака госпожица Джейн да й каже да ги отвори отново.
Обините, които Сейгън срещаше в изследователската част на станцията, по правило я избягваха, сякаш за да й внушат, че са учени, а не войници, но от време на време някой се опитваше да я нападне било с оръжие, било с голи ръце. Дългите им пушки не бяха никак удобни за действие в тесните коридори, така че Сейгън мушкаше рязко с ножа и с това единоборството приключваше. За съжаление този подход се оказа неуспешен спрямо обина, който пазеше Зоя. Ненадейният изстрел едва не й отнесе главата, тя метна ножа, колкото да му отвлече вниманието, и се хвърли напред в ръкопашна схватка. Сейгън си даде сметка, че е извадила късмет, докато се въргаляха на пода, когато противникът й се заклещи под една от масите и тя успя да го притисне и да го удуши. След това усмири Зоя, прегърна я и тръгна към изхода.
::Харви.::
::Малко съм зает в момента:: — отвърна той. С помощта на интеграционната мрежа Сейгън можеше да види, че си пробива с бой път към друг глайдер — предишния бе разбил, като таранира един летателен съд, който се бе опитал да се издигне, за да го атакува от въздуха.
::Приключих задачата и ми трябва огнева поддръжка. И транспорт.::
::След пет минути ще ти осигуря и двете:: — обеща Харви. — ::Само не ме пришпорвай.::
::Нямам избор:: — отвърна Сейгън и прекъсна връзката. Коридорът, който започваше от апартамента на Ботин, водеше на север покрай лабораторията и завиваше на изток, към други части на сградата. Ако минеше през лабораторията, щеше лесно да излезе на открито, където Харви би могъл да ги вземе, но Сейгън не искаше да рискува да покаже на Зоя баща й и Иаред. Въздъхна, върна се в апартамента и взе оръжието на бавачката. То беше с две дръжки, но непригодни за човешки ръце. Можеше само да се надява, че всички са излезли да гонят Харви и че няма да й се наложи да го използва.
Всъщност й се наложи три пъти, като третия път удари с него един обин по главата, тъй като мунициите бяха свършили. Обинът изкрещя. Също и Зоя, както всеки път, когато Джейн използваше оръжието. Но все пак не отвори очи, нали бе обещала.
Сейгън най-сетне стигна мястото, откъдето бе проникнала в сградата — избит прозорец на първия етаж на стълбището.
::Къде си?:: — извика Харви.
::Ако щеш ми вярвай, но тези обини упорито отказват да ми преотстъпят снаряжението си:: — отвърна Харви. — ::Стига си ме разсейвала. След малко съм при теб.::