— И какво ще направиш, ако откажа? — попита Сейгън.
— Знаете какво ще направя. Когато се срещнахме за първи път, вие ми казахте, че според вас аз искам да живея, и бяхте права. Но както казах одеве, това беше в друго време и на друго място. На това място и в този момент аз искам да съм свободен. И ако това означава да го направя сам, ще го направя. Надявам се обаче да не се наложи.
— Няма да се наложи. — Сейгън въздъхна. — Приемам, Кайнен. Ще съм твой секундант.
— Лейтенант Сейгън, позволете да ви поднеса най-искрените си благодарности. — Кайнен погледна Уилсън. Уилсън плачеше. — А ти, Хари? Веднъж вече те помолих да ми помогнеш и ти отказа. Сега те моля пак.
Уилсън закима и промълви:
— Да. Ще го направя, нещастни кучи сине. Ще съм до теб, когато умираш.
— Благодаря ти, Хари. — Кайнен отново се обърна към Сейгън. — Необходими са ми два дни, за да приключа с работата си тук. Ще ме посетите ли вечерта на третия ден?
— Ще съм тук — обеща Сейгън.
— Бойният ви нож, струва ми се, ще е напълно достатъчен.
— Щом така предпочиташ. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?
— Само още едно — отвърна Кайнен. — И няма да ви се сърдя, ако откажете.
— Слушам те.
— Родил съм се на колонията Фала — каза Кайнен. — Израснах там. Когато умра, искам да ме върнат на нея. Зная, че ще е доста трудно да се уреди, но…
— Мисля, че ще се справя — каза Сейгън. — Дори ако се наложи да го направя съвсем сама. Имаш думата ми, Кайнен. Обещавам да те върна у дома.
Месец след като Зоя и Сейгън се върнаха на станция Феникс, Сейгън взе Зоя на совалката, за да я заведе на гробовете на родителите й.
Пилот на совалката беше лейтенант Клауд — попита за Иаред. Сейгън му каза, че той вече не е между живите. Клауд помълча, после почна да й разказва вицовете, които бе научил от Иаред. Сейгън се смя от сърце.
Сейгън не доближи надгробните камъни. Остави Зоя да отиде сама. Момичето мълчаливо прочете изписаните върху камъните имена. През последния месец Сейгън бе наблюдавала у детето постепенна промяна — в началото Зоя бе потисната, смълчана и непрестанно питаше за баща си, но напоследък изглеждаше жизнерадостна и енергична, което вероятно бе съвсем типично за възрастта й. Доколкото Сейгън можеше да определи — все пак нямаше опит в тези неща.
— Тук е написано моето име — каза Зоя, докато прокарваше пръст по гравираните върху камъка букви.
— В началото след атаката на станцията баща ти е смятал, че си загинала — обясни Сейгън, беше дошла зад нея.
— Но нали не съм умряла?
— Не си — засмя се Сейгън. — Няма съмнение.
Зоя премести ръка върху камъка на баща си.
— Той не е тук, нали? Долу, под мен.
— Не — отвърна Сейгън. — Татко ти загина на Арист. Планетата, на която бяхте, преди да те доведа тук.
— Зная. — Зоя я погледна. — Господин Иаред също умря там, нали?
— Да.
— Той каза, че ме познавал, но аз въобще не го помнех.
— Наистина те е познавал, макар че ще ми е трудно да ти обясня. Нека го оставим за времето, когато пораснеш.
Зоя пак се обърна към гробовете.
— Всички, които са ме познавали, вече ги няма. Няма го моето семейство.
Сейгън коленичи до нея и я прегърна.
— Съжалявам, Зоя.
— Зная. И аз съжалявам. Мъчно ми е за мама и тате, дори ми е малко мъчно за господин Иаред, макар че почти не го познавах.
— Зная, че ти е мъчно. — Сейгън я обърна така, че да я погледне в лицето. — Чуй ме, Зоя, скоро ще замина на една колония, където ще остана да живея. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.
— Само с теб ли?
— С мен и с още един човек, когото много обичам.
— Аз ще го харесам ли?
— Мисля, че да. Аз го харесвам и харесвам теб, така че мисля, че ще го харесаш. Ти, аз и той.
— Като семейство — прошепна Зоя.
— Да, като семейство. Като истинско семейство.
— Но нали си имам мои татко и мама?
— Зная, Зоя. И никога няма да искам от теб да ги забравиш. Просто двамата с Джон ще сме хората, с които ще живееш, ако искаш.
— Джон — каза Зоя. — Джон и Джейн. Джон, Джейн и Зоя.
— Джон. Джейн и Зоя — повтори Сейгън.
— Джон. Джейн и Зоя — запя Зоя и заподскача. — Джон, Джейн и Зоя. Джон, Джейн и Зоя! Като песничка е!
— Да, много хубава песничка.
— Ами добре. — Зоя сви раменца. — Гладна съм.
Сейгън се разсмя.
— Да идем да хапнем, а?
— Да. Само да кажа „чао-чао“ на мама и тате. — Изтича при камъните и ги целуна. — Обичам ви — каза, после се върна при Сейгън и я улови за ръка. — Готова съм. Да вървим да ядем.
— Да вървим — каза Сейгън. — Какво ти се яде?
— Какво има?
— Най-различни неща. Ти избираш.
— Идеално — рече Зоя. — Страшно ме бива да избирам, ако не знаеш.