Той погледна към Шеран, която вече не беше втренчена в монитора най-вече защото мониторът бе разбит на парчета на пода близо до мястото, където бе паднала.
— Какво беше това? — попита Кайнен.
— Трус? — предложи един от възможните отговори Шеран и после закрещя, тъй като цялата лаборатория започна да се тресе неудържимо. От тавана се посипаха осветителни панели и двамата се мушнаха на четири крака под масите и се свиха. Светът около тях заподскача.
Постепенно трусовете утихнаха. Кайнен огледа лабораторията под трепкащите светлини на оцелелите осветителни панели и установи, че по-голямата част от оборудването е на земята, затрупано с отломки от стените и тавана. Обикновено лабораторията бе пълна с техници и други учени, но тази вечер бяха останали само двамата с Шеран, да довършат някои неща. Повечето служители бяха в казармените помещения и вероятно вече спяха. Е, вече сигурно се бяха събудили.
Висок пронизителен звук отекна откъм коридора, който водеше към лабораторията.
— Чу ли? — попита Шеран.
Кайнен кимна.
— Сирената за бойна тревога.
— Атакуват ли ни? — попита Шеран. — Базата няма ли щит?
— Има, разбира се. Или е имала. Би трябвало да има.
— Чудесно свършена работа, няма що.
Кайнен се ядоса.
— Шеран, няма нищо идеално на този свят.
— Извинявай. — Тя, изглежда, долови промяната в настроението му. Кайнен изсумтя, измъкна се изпод масата и отиде до едно съборено шкафче.
— Ела ми помогни — каза й. Двамата успяха да обърнат шкафчето и Кайнен отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше малък огнестрелен пистолет и пълнител.
— Откъде взе пък това? — попита Шеран.
— Шеран, ние сме във военна база. Тук има всякакви оръжия. Имам два такива. Единият е този, другия държа в казармите. Просто за всеки случай.
— Но ние не сме военни.
— Кажи го на онези, които атакуват базата — рече Кайнен и й подаде пистолета. — Дръж.
— Не ми тикай това нещо! Изобщо не знам как се стреля.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Най-много да се прострелям в крака.
— Щом казваш. — Кайнен щракна пълнителя и прибра пистолета в джоба на престилката си. — Дай да отидем в казармите. Всички са там. Трябва да сме при тях.
Шеран кимна. Беше изгубила типичната си насмешливост и изглеждаше само уморена и изплашена. Кайнен я стисна за ръката.
— Успокой се. Няма страшно. Хайде, да вървим.
Докато минаваха през предната зала, чуха да се отваря вратата към подземното ниво. Кайнен надзърна през изпълнения с прах коридор и забеляза очертанията на две приближаващи се фигури. Заотстъпва към лабораторията. Шеран, която вече бе преценила, че нещо не е наред, го бе изпреварила в същата посока. Единственият друг изход от лабораторията бе асансьорът, който се намираше от другата страна на стълбището. Бяха в капан. Кайнен се потупа по джоба. Нямаше почти никакъв опит с оръжията и не беше сигурен дали може да улучи от подобно разстояние, още по-малко да се справи с двама противници, вероятно добре обучени войници.
— Управител Кайнен — извика единият от приближаващите се.
— Какво? — отвърна Кайнен и съжали, че се е издал.
— Управител Кайнен — повтори гласът. — Дойдохме да ви приберем. Тук не сте в безопасност. — Съществото пристъпи напред към осветения кръг и Кайнен видя, че е Атен Рандт, един от комендантите на базата. Разпозна го по клановия строеж на черупката му и по отличителните знаци. Атен Рандт беше енешанец и Кайнен засрамено си помисли, че след толкова време в базата те всички все още му се струват еднакви.
— Кой ни напада? — попита Кайнен. — Как са открили базата?
— Все още не сме сигурни нито „кой“, нито „как“ — отвърна Атен Рандт.
Тракането на устата му се преобразуваше в разбираема реч благодарение на малкото устройство, окачено на шията. Атен Рандт разбираше Кайнен без помощта на устройството, но то му бе нужно, за да отговаря.
— Бомбардировката започна от орбита и едва сега успяхме да засечем къде се е приземил техният кораб. — Атен Рандт пристъпи към Кайнен и той едва се сдържа да не подскочи. Въпреки че бе тук от доста време и се разбираше сравнително добре с енешанците, все още изпитваше известна нервност в близост до представителите на тази насекомоподобна раса. — Управител Кайнен, не бива да оставате тук. Трябва да ви евакуираме, преди да нападнат базата.
— Добре. — Той кимна на Шеран да го последва.
— Без нея — заяви Атен Рандт. — Само вас.
Кайнен спря.
— Тя е моя помощничка. Трябва ми.
Базата се разтърси от пореден удар. Кайнен залитна към стената, удари се в нея и се свлече на пода. Докато падаше, забеляза, че нито Атен Рандт, нито другият енешански войник са помръднали дори на сантиметър.