::Като стана дума за това, къде ти е пушката?::
Иаред погледна към високата лавица, където я бе запратил рреят.
::Май ще ми трябва стълба.::
::Ще ти трябват няколко шева:: — рече Сейгън. — ::Още малко и ще ти се отпори цялата буза.::
::Лейтенант:: — намеси се гласът на Джули Айнщайн. — ::Открихме колонистите.::
::Има ли някой жив?:: — попита Сейгън.
::Не, разбира се:: — рече Айнщайн уж спокойно, но гласът й явно потрепери. — ::По-добре елате да видите.::
Само след минута Сейгън и Иаред влязоха при нея в хладилното помещение на колонията.
::Вътре ли са?:: — попита Сейгън.
::Да:: — отвърна Айнщайн. — ::Отзад.::
::Всичките?:: — попита Сейгън.
::Така мисля. Трудно е да се каже. Повечето са разчленени.::
Хладилното помещение бе натъпкано с месо. Изкормени трупове висяха от куките. Поставените под тях варели бяха пълни с карантии. По масите бяха разхвърляни крайници в различни стадии на обработка. На отделна маса имаше колекция от глави, черепи, разтворени така, че да се вижда мозъкът. В друг варел под масата имаше празни черепни кутии.
В ъгъла бе струпана купчина непокътнати трупове, покрити с мушама. Иаред отиде и я повдигна. И видя деца.
::Божичко!:: — възкликна Сейгън и се обърна към Айнщайн. — ::Прати някой до администрацията на колонията. Да провери дали има генетични архиви и снимки на колонистите. Ще ни трябват, за да идентифицираме труповете. Други да погледнат в боклукчийските контейнери.::
::Какво търсим?:: — попита Айнщайн.
::Остатъци:: — обясни Сейгън. — ::От тези, които рреите вече са изяли.::
Иаред се подпря на стената, загледан в купчината детски трупчета. Най-отгоре бе положено малко момиченце с нежни черти, лицето му изглеждаше странно спокойно и необикновено красиво. Иаред посегна и го докосна по бузата. Беше леденостудена.
Изведнъж го завладя непреодолима мъка. Той изхлипа и стисна очи.
Даниъл Харви, който бе влязъл заедно с Айнщайн, спря до него и го погледна.
::За първи път ти е, нали?::
::Какво?:: — Иаред обърна глава към него.
Харви махна с ръка към купчината.
::За първи път виждаш деца. Прав ли съм?::
::Да:: — призна Иаред.
::Така е с всички:: — обясни Харви. — ::Първите колонисти, които виждаме, обикновено са мъртви. Първите деца, които виждаме, също. Първите извънземни, с които се срещаме, или се опитват да ни убият, или ги убиваме ние. Изминаха месеци, преди да видя жив колонист. А живо дете още не съм видял.::
Иаред отново се обърна към купчината.
::Това на колко години е?::
::Знам ли, за Бога?:: — Харви отмести поглед. — ::На три или четири, доколкото мога да преценя. Най-много на пет. И знаеш ли кое е странното? Това момиченце е поне два пъти по-старо от нас двамата взети заедно. Объркана вселена, приятелю.::
Харви се обърна и се отдалечи. Иаред погледа още известно време детето, после го покри. Огледа се за Сейгън, но я нямаше. Намери я извън сградата.
— Дирак — каза тя, — какво мислиш за бойното си кръщение?
Каза го на глас.
— Мисля, че е отвратително.
— Така е — каза Сейгън. — Знаеш ли защо сме тук? Какво търсим в селище на диви колонисти?
— Не — призна той след кратко замисляне.
— Тук сме, защото губернаторът на това селище е син на държавния секретар на Колониалния съюз. Тъпият копелдак искал да докаже на майка си, че ограниченията, налагани на дивите колонисти, са в разрез с техните граждански права.
— И така ли е? — попита Иаред.
— Защо питаш?
— Просто от любопитство.
— Може и да е така, а може и да не е. Но и в двата случая последното място, на което трябва да се решават подобни проблеми, е тази планета. Рреите я обявиха за своя територия още преди години, нищо че не бързаха да я заселят. Сигурно този глупак си е помислил, че след като Колониалният съюз срита задниците на рреите в последната война, те ще си подвият опашките, когато цъфне тук. Но само преди десетина дни шпионският сателит, който изведохме в орбита около тази планета, беше разрушен. Все пак успя да ни прати снимка, преди да потъне в небитието. И ето ни тук.
— Какъв ужас! — изпъшка Иаред.
Сейгън се засмя криво.
— Да, може да се каже. Сега обаче трябва да се върна в хладилника и да се заема с анализите, докато не открием онзи нещастен кучи син. След което ще имам удоволствието да съобщя на държавния секретар, че синът й е бил изяден от рреите. Заедно със семейството му.
— Със семейството му?!
— С жена му — уточни Сейгън. — И дъщерята. Четиригодишна.
Иаред потрепери, спомни си мъртвото момиченце.
— Какво ти е? — попита Сейгън, беше втренчила поглед в него.
— Нищо — тросна се той. — Всичко това е толкова безсмислено.