::Добре де, може да са глупости:: — съгласи се Сейгън. — ::Но, както сам каза, такава е заповедта.::
::Само не ме карай аз да съм този, който ще нарами онова жалко създание:: — упорстваше Харви. — ::Може да помагам, но не желая да играя главната роля.::
::Няма да те карам. Ще намеря някой друг да го направи.::
::И кой ще е този храбрец?:: — попита Алекс Рентген.
::Аз:: — отвърна Сейгън. — ::Но ми трябват двама доброволци, които да дойдат с мен.::
:: Вече казах, че съм готов да помагам:: — заяви сърдито Харви.
::Харви, трябва ми някой, който да ме замести, ако получа куршум в главата:: — каза Сейгън.
::Тогава нека съм аз:: — намеси се Сара Поулинг. — ::Но Харви е прав, тази история е адски гадна.::
::Благодаря ти, Поулинг:: — каза Харви.
::Няма за какво. Само не се възгордявай.::
::Чухме едно мнение. Други има ли?:: — попита Сейгън.
Всички присъстващи извърнаха погледи към Иаред.
::Какво?:: — Той подскочи от изненада.
::Нищо:: — рече Джули Айнщайн. — ::Нали с Поулинг сте двойка.::
::Не е вярно:: — възрази Иаред. — ::Искам да кажа, в този отряд съм от няколко месеца и съм пазил гърба на почти всеки от вас.::
::Ей, чакай малко:: — спря го Айнщайн. — ::Никой не казва, че сте женени. И е вярно, че си ни пазил гърбовете — както и ние твоя. Но всеки тук си има предпочитан човек, с когото да участва в операциите. Аз например съм в екип с Рентген. Сейгън е вързана с Харви, защото никой друг не го иска. Ти и Поулинг често действате заедно. Нищо повече.::
::Стига си го дразнил:: — намеси се усмихнато Поулинг. — ::Иаред е чудесен човек, не като вас, дегенерати такива.::
::Добре де, ние пък сме чудесни дегенерати:: — отвърна също с усмивка Рентген.
::Или дегенерираме чудесно:: — подметна Айнщайн.
::Стига празни приказки:: — скастри ги Сейгън. — ::Чакам още един доброволец.::
::Дирак:: — обади се Харви.
::Това вече го чухме:: — каза Сейгън.
::Добре де, съгласен съм:: — склони Иаред. — ::Ще участвам.::
Сейгън изглеждаше, сякаш се готви да възрази, но се отказа и продължи оперативната.
::Ето че пак го направи:: — обърна се Иаред към Поулинг на закрит канал. — ::Видя го, нали? Готвеше се да каже „не“.::
::Видях го:: — потвърди Поулинг. — ::Но се отказа. Сякаш се старае да се държи с теб като с останалите.::
::Ще ми се да разбера защо всъщност не ме харесва.::
::По-скоро не харесва никого:: — поправи го Поулинг. — ::_Престани да се държиш, сякаш си центърът на вселената. Пък и нали аз те харесвам. Освен когато си такъв параноик.::_
::Ще поработя по въпроса:: — обеща той.
::Постарай се. И ти благодаря, че се съгласи да станеш доброволец.::
::Е, нали знаеш. Дай на тълпата хляб и зрелища.::
Поулинг се изкиска. Сейгън я сряза с поглед.
::Извинявам се:: — каза Сара по общия канал.
След няколко минути Иаред я повика отново по закрития канал.
::Наистина ли смяташ, че тази мисия е гадна?::
::Смърди като нужник:: — отвърна Поулинг.
Лъчите изчезнаха и Иаред и останалите разтвориха парашутите си. Специално програмираните за целта наноботи протегнаха пипала от раниците и оформиха индивидуални планери. Иаред вече не падаше свободно, а летеше косо към двореца и димящия отвор, оставен от третия лъч — онзи, който водеше към люпилнята на наследницата.
Дворецът на кралицата-майка, който спокойно можеше да си съперничи по мащаби с базиликата „Свети Петър“, бе наистина огромно и впечатляващо с размерите си здание. Не бяха успели да открият архитектурни планове в енешанските обществени архиви, а самата сграда, вдигната в типичния разхвърлян и хаотичен енешански стил, наподобяваше отвътре нескончаема поредица от свързани термитници, което означаваше, че ще затрудни максимално ориентирането и придвижването на неканените гости. Ето защо основната задача пред разузнаването бе да определи точното местонахождение на помещението, в което се намира наследницата. Задача не особено трудна, стига, разбира се, да разполагаш с необходимото време.
Решението бе да се мисли в дребни, дори микроскопични мащаби — да се мисли за С. xavierii, енешански прокариотен организъм, наподобяващ в еволюционното си развитие въпросната бактерия. Подобно на някои бактериални щамове, живеещи в щастлива симбиозна връзка с хората, С. xavierii бе добре приет в енешанските организми, главно вътрешно, но нерядко и външно. Подобно на хората, енешанците също не бяха особено придирчиви по отношение на отделителните си навици.