— Как са? — попита продавачката развеселено.
— Чудесни са — изфъфли Иаред с пълна уста. — Идеални.
— Ще кажа на мъжа ми, че има попълнение в отбора.
— Двама сме — отвърна Иаред. — Дъщеря ми също ги харесва.
— Е, чудесно — засмя се продавачката, но Иаред вече се бе отдалечил, унесен в мисли. След десетина крачки бръкна в пликчето за още бонбони… и замря неподвижно.
„Дъщеря ми?“, помисли си и изведнъж го завладя необяснима мъка. Призля му, той се задави, наведе се и повърна. В паметта му изникна едно име.
„Зоя — помисли си Иаред. — Дъщеря ми е Зоя. Мъртвата ми дъщеричка“.
Някой го хвана за рамото. Иаред подскочи, едва не се подхлъзна върху повърнатото и изпусна кесийката с бонбони. Вдигна глава и видя, че пред него стои жена от Колониалните отбранителни сили. Гледаше го някак странно, после изведнъж в главата му отекна бръмчащ звук, като човешки глас, но ускорен десетократно. Това се повтори няколко пъти, сякаш някой пляскаше с ръце в главата му.
— Какво? — извика Иаред на жената.
— Дирак — каза тя. — Успокой се. Какво ти е?
Внезапно го завладя необясним страх. Той се обърна и побягна.
Джейн Сейгън го проследи с поглед, после сведе глава към повърнатото и разхвърляните бонбони. Обърна се, отиде до щанда за сладкиши и попита продавачката:
— Какво стана?
— Ами значи той дойде и си купи черни желирани бонбони — отвърна продавачката. — Много ги обичал. Налапа цяла шепа. И после си тръгна… и повърна.
— Нещо друго? — попита Сейгън.
— Нищо — отвърна продавачката. — Е, побъбрихме си. Аз му казах, че мъжът ми много ги харесва тия бонбони, той каза, че и дъщеря му ги харесвала. Нищо друго.
— Дъщеря му?
— Да де. Така каза.
Сейгън огледа улицата. От Дирак нямаше и следа. Тя въздъхна и отвори пряка линия до генерал Сцилард.
Иаред влезе в станционния асансьор, натисна бутона за нивото с лабораторията и едва сега забеляза, че ръката му е зелена. Дръпна я с такава сила, че я удари в стената на кабината. Другите в асансьора го изгледаха със странни, дори навъсени погледи и той едва сега осъзна, че е блъснал с лакът една жена, и каза високо:
— Извинете.
Жената изсумтя нещо и втренчи поглед право пред себе си. Иаред направи същото и видя размазаното си зелено отражение в полираната метална стена. Вече бе толкова изплашен, че едничкото, за което се молеше, бе да не се напикае в пълния с непознати асансьор. За момента социалните условности надделяха над ужаса от обърканата му идентичност.
Ако в този момент трябваше да отговори кой е, едва ли щеше да може. Но във всекидневието хората не си задават подобни въпроси. Иаред знаеше, че зеленият цвят на кожата му не е нормален, че лабораторията му се намира три етажа по-долу и че дъщеря му Зоя е мъртва.
Асансьорът спря на неговия етаж и той излезе в широкия коридор. На това ниво нямаше магазини и сладкарски щандове, то бе предназначено за Отдела за научни разработки. На всеки стотина крачки от двете страни имаше войници, които следяха всичко, което ставаше тук. Вратите към коридорите бяха оборудвани с биометрични и МозКом-скенери, които проверяваха посетителите от разстояние. Ако някой от скенерите засечеше чужд човек, щяха да го спрат още преди да е влязъл в коридора.
Иаред знаеше, че разполага със свободен достъп до повечето от страничните коридори, и същевременно се чудеше как е възможно човек със зелено тяло да се разхожда тук необезпокояван. Тръгна с привидно забързана походка към лабораторията. Може би докато стигне дотам, ще се досети какво трябва да прави. Ала изведнъж осъзна, че всички войници са се обърнали към него и го гледат.
„По дяволите!“ — изруга Иаред наум. До входа за неговия коридор имаше по-малко от петдесетина крачки. Той хукна нататък и се изненада от бързината, с която функционираше тялото му. Войникът на пост при входа смъкна от рамо пушката си, но докато я вдигне, Иаред вече беше до него. Блъсна го грубо — и войникът се удари в стената и се свлече до нея. Иаред го прескочи и хукна към вратата на лабораторията. Изведнъж над главата му завиха сирени и аварийните врати се хлопнаха — Иаред едва успя да се шмугне покрай тази, която щеше да отреже пътя му до целта. Стигна входа на лабораторията и натисна. Вътре завари един от техниците и някакъв ррей. Иаред бе поразен от това, че в лабораторията има чуждоземец, а заедно с объркването дойде и страхът, че може би ще го заловят да върши нещо незаконно и подлежащо на наказание. Умът му заработи трескаво, търсеше някакво обяснение за случващото се, но безуспешно.
Рреят извърна глава, заобиколи масата, зад която стоеше, и се приближи към Иаред.