— Вие какво бихте направили? — обърна се Иаред към Кайнен.
— Аз не съм Иаред — отвърна Кайнен и отказа да разговаря повече по въпроса. Уилсън също не беше особено сговорчив. И двамата се върнаха към обичайните си задължения в лабораторията, докато Иаред размишляваше, загледан в трите светлинни на екрана, които олицетворяваха части от неговото съзнание.
— Знаете ли, реших — заяви той след близо два часа. — Искам да продължим.
— Ще ми кажете ли защо? — попита Кайнен.
— Защото искам да знам повече за това тук. — Иаред посочи светлинната на третото съзнание. — Вие ми казахте, че се променям. Че се превръщам в някой друг. Вярвам ви. Но въпреки това отвътре се чувствам същият. Струва ми се, че ще си остана аз, каквото и да се случи. Но искам да разбера едно нещо. Одеве споменахте, че спецвойниците са роби. Прав сте. Не мога да споря за това. Но освен това ни съобщиха, че сме единствените хора, родени с конкретна цел — да пазим човечеството. Не са ме питали дали искам да го правя, но сега вече имам избор. И избрах това.
— Избрахте да сте роб — рече Кайнен.
— Не — възрази Иаред. — Престанах да съм роб в мига, когато направих този избор.
— Но избрахте пътя, по който искат да вървите онези, които ви направиха роб — рече Кайнен.
— Това е моят избор. Ако Ботин наистина иска да ни стори зло, не мога да го спирам.
— Това означава, че може да станеш като него — обади се Уилсън.
— Нали е трябвало да стана тъкмо него. Така че не се е променило нищо съществено.
— Значи това е вашият окончателен избор? — попита Кайнен.
— Да — потвърди Иаред.
— Какво пък, слава Богу — въздъхна Уилсън.
Кайнен също изглеждаше поуспокоен.
Иаред ги изгледа учудено и каза:
— Не разбирам.
— Беше ни наредено да измъкнем колкото се може повече Чарлз Ботин от вас — обясни Кайнен. — Ако бяхте отказали и ние не можехме да изпълним заповедта, за мен това най-вероятно щеше да означава смъртна присъда. Редник, аз съм военнопленник. Единствената причина, поради която разполагам с известна свобода, е защото мога да съм ви полезен. В мига, в който изгубя това свое качество, ще спрат лекарството, което ми пречи да умра. Лейтенант Уилсън едва ли ще бъде застрелян за неизпълнение на заповед, но доколкото разбрах, вашите затвори не са особено приятни места.
— Защо не ми казахте? — попита Иаред.
— Защото тогава изборът ти нямаше да е свободен — отвърна Уилсън.
— Двамата решихме да ви предоставим тази възможност и да приемем последствията — каквито и да са те — допълни Кайнен. — Тъй като имахме свободата да вземем подобно решение, оставихме и на вас същата възможност.
— Така че, благодарим ти, че се съгласи да продължим — каза Уилсън. — Едва не се насрах от страх, докато ти обмисляше решението си.
— Съжалявам — рече Иаред.
— Както и да е. Вече взе решение.
— Измислихме два начина, които според нас могат да отключат спомените на Ботин във вашето съзнание — заговори Кайнен. — Първият е вариант на метода за прехвърляне на съзнание, използван първоначално върху мозъка ви. Можем да ви прекараме през същата процедура и да опитаме повторно да загнездим съзнанието вътре. Сега, когато мозъкът ви е по-зрял, вероятността да успеем е много по-голяма. Но има опасност от доста сериозни последствия.
— Като например? — попита Иаред.
— Като това съзнанието ти да бъде напълно изтрито от новото — обясни Уилсън.
— А, не! — възкликна Иаред.
— Ето, виждате колко е трудно — каза Кайнен.
— Не искам.
— Ние също — каза Кайнен. — Значи почваме резервния план.
— Който е?
— Пътешествие назад в тунела на спомените — рече Уилсън. — Желираните бонбонки са само началото.
9.
Полковник Джеймс Робинс вдигна глава към увисналата в небето планета Феникс и си помисли:
„Ето ме пак тук“.
Генерал Сцилард не пропусна да забележи смущението му.
— Не ти харесва генералската столова, нали, полковник? — попита и си отряза късче от пържолата.
— Мразя я — призна Робинс, преди да е осъзнал какво казва. — Сър — добави припряно.
— Не мога да кажа, че те виня за това. — Сцилард поклати глава. — Идеята да се забранява на офицерите да ядат тук е най-малкото глупава. Как ти е водата, между другото?