::Не го познавам:: — рече Иаред.
::Да вървим нататък тогава:: — подкани го Мартин, улови се за перилата с двата си леви израстъка и се понесе по коридора. Иаред го последва, като спираше само за да заобикаля труповете. Зачуди се дали в някой тъмен ъгъл на станцията няма да се натъкне на Зоя Ботин.
„Едва ли — помисли си. — Така и не са открили тялото й. Както и телата на повечето колонисти, впрочем“.
::Стоп:: — нареди на Мартин.
::Какво има?:: — попита Мартин.
::Мъча се да си спомня нещо:: — отвърна Иаред, беше затворил очи. Когато вдигна клепачи, почувства, че съзнанието му се е избистрило и е по-съсредоточено. Освен това знаеше точно къде иска да отиде.
::Последвай ме:: — рече той.
Бяха проникнали в станцията през оръжейното крило. По-навътре бяха разположени лабораториите за навигационни и биомедицински изследвания, а в средата беше безтегловният изпитателен център. Иаред поведе Мартин навътре и по посока на часовниковата стрелка, спираше само когато се налагаше Мартин да отвори някоя блокирала хидравлична врата със специално пригоден за целта крик. Захранваните от слънчевите колектори коридорни лампи изпускаха бледо сияние, но и това бе повече от достатъчно за подсиленото зрение на Иаред.
::Насам:: — рече той. — ::Ето я моята лаборатория.::
Лабораторията бе изпълнена с мазилка и дупки от куршуми. Който и да бе нахлул тук, очевидно не бе имал никакво намерение да запази онова, на което се бе натъкнал, а само да избие всичко живо. Върху масите и пода се виждаха тъмни петна от засъхнала кръв. Нямаше и следа от убитите.
„Джеръм Кос — припомни си Иаред. — Така се казваше асистентът ми. Роден в Гватемала, емигрирал в Щатите още като малък. Той реши проблема с буферното претоварване…“
::По дяволите!:: — изруга Иаред. Споменът за Джери Кос се рееше в главата му като птица, диреща суша, на която да кацне. Иаред оглеждаше стаята за компютри или системи за съхраняване на информация, но не откри нищо. — ::Вие ли отнесохте компютрите оттук?:: — обърна се към Мартин.
::Не и от това помещение. Компютрите и апаратурата в някои лаборатории бяха демонтирани, преди да пристигнем. Предполагам, че са ги взели обините.::
Иаред се приближи към бюрото на Ботин. Каквото и да бе имало върху него, отдавна бе отлетяло нанякъде. В чекмеджетата откри различни канцеларски принадлежности, папки и други не особено полезни неща. Докато затваряше чекмеджето с папките, забеляза, че в една от тях има листове. Отвори я и намери вътре рисунка, притежаваща повече ентусиазъм, отколкото прецизност и подписана „Зоя Ботин“.
„Рисуваше ми по една на седмица, в сряда, когато ходеше на уроци — припомни си Иаред. — Поставях новата на стената до бюрото, а старата прибирах в папка. Никога не ги изхвърлях“. Погледна корковата дъска над бюрото — по нея имаше забити карфици, но не и рисунка. Последната вероятно бе отлетяла, издухана от течението. Може би бе още в стаята и той едва се сдържа да не тръгне да я търси. Вместо това се оттласна от бюрото и се измъкна в коридора, преди Мартин да го попита накъде се е запътил. Знаеше, че ще го последва.
Служебните коридори на станция Ковел бяха аскетично мебелирани и стерилно почистени — жилищните отсеци се стараеха да са тяхната противоположност. Подът бе покрит с меки килими, макар и серийно производство. Подтикваха децата от кръжоците по рисуване да украсяват стените и върху тях се мъдреха слънца, котки и хълмове с цветя — напълно лишени от каквато и да било художествена стойност, освен ако не си родител на авторите им. Отломките по пода и нередките тъмни петна по стените потискаха иначе радостната атмосфера.
Като шеф на лаборатория и самотен баща с дете Ботин бе получил по-голяма квартира, което пак означаваше, че е непоносимо тясна, тъй като свободното жизнено пространство е един от основните дефицити на всяка космическа станция. Апартаментът на Ботин се разполагаше в дъното на коридор „К“ („К“ от „котка“ — стените бяха изрисувани с всякакви видове котаци), под номер 10. Вратата беше затворена, но не заключена. Иаред я побутна и пристъпи вътре.
Както навсякъде другаде, из стаята се рееха всякакви предмети. Едни от тях му бяха познати, други — не. Книга, подарък от приятел от колежа. Някаква снимка в рамка. Молив. Килим, който двамата с Черил си бяха купили по време на медения месец.
Черил. Жена му, загинала при падане по време на планинско изкачване. Беше станало тъкмо преди да го пратят на тази станция. Погребението й се бе състояло в деня, преди да отпътува. Спомняше си, че на церемонията държеше Зоя за ръката. Зоя го попита защо мама си е тръгнала, а после го накара да й обещае, че никога няма да я изостави. Ботин, разбира се, й обеща.