::Разрешете да говоря свободно, сър:: — рече Сейгън.
::Разбира се.::
::Сър, с цялото ми уважение, вие сте побъркан.::
Сцилард се разсмя на глас.
::Лейтенант, не очаквах да говорите чак толкова свободно.::
::Видели сте същите доклади, които прегледах и аз. Не може да не знаете колко много от Ботин вече се е пробудило в Дирак. И въпреки това го пращате на мисия, чиято цел е откриването на Ботин.::
::Да:: — отвърна лаконично Сцилард.
— За Бога! — възкликна Сейгън на глас. Речта, която ползваха Специалните части, беше бърза и ефикасна, но не бе подходяща за възклицания. Въпреки това Сейгън подкрепи изблика си с вълна на недоволство и яд: прати я на Сцилард и той я прие безмълвно. — ::Не желая на плещите ми да тежи подобна отговорност.:: — добави Сейгън.
::Не помня да съм ви искал мнението по въпроса:: — отвърна Сцилард.
::Този човек представлява опасност за останалите войници от взвода ми. И е опасен за цялата операция. Нямаме нужда от допълнителни рискове.::
::Не съм съгласен.::
::За Бога:: — повтори Сейгън. — ::Защо?::
::Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо:: — цитира Сцилард.
::Какво?:: — Сейгън изведнъж си припомни разговора с Кайнен преди месец: той бе казал същото.
Сцилард повтори казаното и добави:
::По-близко от това не можем да държим врага. Той е в редиците ни и дори не знае, че ни е враг. Дирак смята, че е един от нас, дори е дълбоко убеден в това. Но сега вече мисли и действа така, както би го правил, ако е наш враг, и ние ще знаем всичко, което знае той. Това е невероятно полезно и си заслужава риска.::
::Докато не се обърне срещу нас:: — подметна Сейгън.
::И ти ще си първата, която ще го разбере. Нали е интегриран с твоя взвод. В мига, когато започне да действа срещу вашите интереси, това ще ви стане известно.::
::Интегрирането не е телепатия:: — възрази Сейгън. — ::Ще узнаем чак когато предприеме нещо. А това означава, че може да убие някой от войниците ми, да издаде позицията ни или нещо от тоя род. Дори интегриран, той пак ще е реална заплаха.::
::За едно си права, лейтенант:: — потвърди Сцилард. — ::Интеграцията не е телепатия. Освен ако не разполагаш с подходящия софтуер.::
Сейгън долови приходящ сигнал в персоналния си комуникационен канал: ъпгрейд на нейния МозКом. Програмата започна да се разархивира още преди да е дала съгласие. Можеше само да следи безпомощно процеса, който за кратко предизвика известен хаос в електрическите импулси на мозъка й.
::Какво е това, по дяволите?:: — попита тя.
::Телепатичен ъпгрейд:: — обясни Сцилард. — ::Обикновено се предоставя само на генерали и високоспециализирани военни следователи, но в твоя случай смятам, че е оправдано. Само за тази мисия. Веднага щом се върнеш, ще бъде изтрит и ако посмееш да се разбъбриш, че подобна програма съществува, ще те пратим много-много далеч.::
::Не знаех, че е възможно подобно нещо.::
Сцилард направи кисела физиономия.
::Помисли малко, лейтенант. Помисли върху това как общуваме. Ние мислим, а МозКомът интерпретира мислите, които избираме да споделим с някой друг. Извън волевото изказване няма съществена разлика между нашите обществени и интимни мисли. Щеше да е по-странно, ако не можехме да четем мисли. Нали точно това прави МозКомът?::
::Но го криете от хората:: — посочи Сейгън.
Сцилард повдигна рамене.
::Никой не би искал да разбере, че не разполага с място за уединение дори в главата си.::
::Което означава, че сте чели и моите интимни мисли.::
::Като например да ме наричаш „нафукан нещастник“ ли?:: — попита Сцилард.
::Имаше причина.::
::Винаги има:: — потвърди Сцилард. — ::Успокойте се, лейтенант. Да, аз мога да чета мислите ви. Мога да чета мислите на всеки мой подчинен. Но обикновено не го правя. Не е необходимо, а и в повечето случаи е напълно безполезно.::
::И въпреки това имате достъп до мислите на хората:: — упорстваше Сейгън.
::Да, но знаеш ли, повечето хора са доста досадни. Когато за първи път ми беше предоставена тази възможност — след като ме издигнаха за главнокомандващ Специалните части, — прекарах цял ден да подслушвам мислите на другите. И знаеш ли какво си мислят повечето хора през по-голямата част от времето? Мислят си: аз съм гладен. Трябва да ида до кенефа. Искам да чукам този, или тази. И после: пак съм гладен. Все в тоя род, докато не умрат. Повярвай ми, лейтенант. Само един ден подобно занимание е достатъчен да ти разбие илюзиите за сложността и необятността на човешкия ум и да ти докара депресия.::