Сейгън се усмихна.
::Е, вие знаете по-добре.::
::Да, зная:: — потвърди Сцилард. — ::Но в твоя случай тази възможност ще е от истинска полза, защото ще можеш да чуваш мислите на Дирак и да долавяш най-съкровените му чувства, без той да подозира, че е наблюдаван. Ако замисля измяна, ще го разбереш още преди да го осъзнае. И ще можеш да предприемеш мерки, преди Дирак да убие някой от войниците ти или да провали операцията. Струва ми се, това значително ще намали риска, че го вземаш с теб.::
::И какво трябва да направя, ако премине на страната на противника?:: — попита Сейгън. — ::Ако стане предател?::
::Да го убиеш, естествено. Не се колебай дори за миг. Но гледай да си сигурна. Защото аз също мога да надничам в главата ти и ще знам, ако си му теглила куршума само защото ти ходи по нервите.::
::Слушам, генерале.:: — потвърди Сейгън.
::Хубаво. Къде е Дирак в момента?::
::Подготвя се с взвода. Долу, в хангара.::
::Защо не го провериш?::
::С новата програма?::
::Ами да. Научи се да я използваш още преди да започне операцията. После може да нямаш време за това.::
Сейгън отвори програмата, откри Дирак и започна да слуша.
::Абсолютни глупости…:: — мислеше си Дирак.
::Не знаеш колко си прав, братче:: — отвърна Стивън Сиборг. Беше се преместил във Втори взвод, докато Дирак отсъстваше.
::Това на глас ли го казах?::
::Не, глупако, аз чета мисли:: — рече Сиборг и му прати шеговит импулс. Всички дрязги между двамата бяха изчезнали след смъртта на Сара Поулинг: ревността, която Стивън изпитваше към Иаред, бе потушена от мъката от загубата й. Иаред би се подвоумил да го нарече приятел, но връзката между двамата се приближаваше доста бързо до подобно определение, още повече че се подсилваше от взаимната им интеграция.
Иаред огледа хангара, в който на равни разстояния бяха разположени двайсетина мигноколесници — почти всички колесници, произведени до този момент. Сиборг тъкмо се качваше в своята, за да я огледа.
::Това значи ще използваме за атаката срещу цяла една планета:: — промърмори той. — ::Спецвойници, яхнали звездолетящи тротинетки.::
::Ти някога виждал ли си тротинетка?:: — попита Иаред.
::Разбира се, че не съм. Но съм виждал картинки и знам как изглежда. Кой идиот би пътувал с подобно нещо?::
::Аз вече пробвах:: — призна Иаред.
::Аха, ето го и отговора. И как беше?::
::Чувствах се незащитен.::
::Страхотно.:: — изсумтя Стивън.
Иаред можеше да го разбере, но същевременно виждаше смисъла на подобна атака. Почти всички космически раси използваха кораби, за да стигнат от едно място до друго в реалния космос, и планетните отбранителни и радиолокационни системи съвсем естествено бяха настроени да засичат големи обекти. Отбранителната система на обините около Арист не правеше изключение. Кораб на Специалните части би бил засечен на минутата, но не и малък обект с крехка структура, побиращ само един човек.
Специалните части го знаеха, защото вече бяха пращали колесници при шест различни случая — бяха прехвърляли войници отвъд защитната мрежа, за да подслушват комуникационните съобщения, идващи от луната. Тъкмо при една от тези операции бяха прихванали разговор на Чарлз Ботин с някого на Обинур относно часа на пристигане на снабдителния кораб. Войникът, засякъл сигнала, го бе проследил до източника му на повърхността — неголяма научноизследователска станция на брега на един от множеството острови на Арист. Беше изчакал второ обаждане от страна на Ботин, за да потвърди местонахождението му.
Щом узна за това, Иаред изиска файла, за да прослуша гласа на човека, в когото би трябвало да се превърне. Беше чувал гласа на Ботин на записи, които му бяха пускали Уилсън и Кайнен, и не откри някаква съществена разлика. Е, само мъничка: може би човекът бе остарял или стресът оказваше своето влияние, но нямаше съмнение, че става въпрос за Ботин. Малко го объркваше фактът, че гласовете им си приличат, но това бе съвсем естествено и напълно обяснимо.
„Ама че странен живот водя“ — помисли си и се огледа, сякаш за да провери дали не е изпуснал и тази мисъл. Сиборг продължаваше да ровичка в контролното табло и не му обръщаше внимание.
Иаред мина през площадката с колесниците и се приближи до сферичния апарат в центъра на помещението. Беше малко по-голям от колесниците и беше поредната приумица на учените от Отдела за разработки, наречена „пленническа капсула“. Използваше се от спецвойниците за евакуацията на някой или нещо, което не може да се придвижва на собствен ход. Вътрешността на сферата бе достатъчно просторна, за да побере същество със средни размери.