Щом го напъхваха вътре, войниците затваряха люка, отстъпваха назад, задействаха дистанционно ракетния двигател и капсулата се възнасяше в небето. Успоредно с включването на двигателите вътре се активираше антигравитационно устройство — в противен случай пътникът можеше да бъде размазан на пихтия. Щом излезеше на орбита, капсулата се прибираше от намиращия се там кораб.
Тази пленническа капсула бе предназначена за Ботин. Планът бе съвсем прост: нападение срещу изследователската станция и прекъсване на комуникациите. Пленяване на Ботин и поставянето му в капсулата, която после ще се отдалечи на мигнодвигателна дистанция — там изниква „Хвърчило“, задържа се само колкото да прибере капсулата и изчезва, преди обините да организират преследване. Междувременно изследователската станция трябваше да бъде унищожена по вече изпитан и доказал предимствата си метод — с метеор, достатъчно масивен, за да разруши напълно и постройката, и околностите, но попаднал на известно разстояние от станцията, за да не пробуди подозрения. В този случай метеорът трябваше да падне на няколко мили навътре в океана, така че станцията да бъде пометена от вдигналото се цунами. Специалните части използваха метеори от десетилетия и знаеха как да нагласят нещата. Ако всичко минеше според плана, обините дори нямаше да разберат, че са били атакувани.
Според Иаред обаче планът имаше два сериозни недостатъка — и то свързани. Първият бе, че мигнодвигателните колесници не можеха да се приземяват — не биха издържали при навлизане в атмосферата на Арист, а дори и да устояха на напора на ветровете, щяха да станат напълно неуправляеми. От Втори взвод се очакваше да извършат мигнопреход в непосредствена близост до външния слой на планетната обвивка и после да се спуснат на повърхността с парашути. Бяха го правили и преди — Сейгън имаше подобен опит от Битката за Корал, — но според Иаред рисковете бяха повече от предимствата.
Начинът на пристигане пораждаше втория основен недостиг на плана: нямаше никаква възможност за евакуиране на отряда след края на операцията. Приключеха ли с първата фаза, те ставаха излишни — нареждането бе да се отдалечат максимално от станцията, за да не пострадат от прииждащата вълна (разполагаха с подробна карта на района, на която бе обозначена най-високата точка на местността), а после да навлязат в незаселените територии на острова, да се скрият и да изчакат няколко дни, докато Специалните части пратят няколко капсули, за да ги приберат. Това означаваше, че всяка капсула трябва да извърши по няколко спускания, за да бъдат евакуирани всичките двайсет и четири члена на отряда, и Сейгън вече бе информирала Иаред, че те двамата ще са последните, които ще напуснат повърхността на планетата.
Иаред знаеше какво се крие зад всичко това. Сейгън никога не го бе харесвала, нещо повече, тя знаеше, че е бил създаден, за да приеме в главата си съзнанието на предател. Всъщност знаеше за него повече, отколкото той за себе си. Сбогуването им, когато го прехвърляха при Матсън, изглеждаше напълно чистосърдечно, но от срещата им на гробището отношението й към него се бе променило, сякаш тя наистина вярваше, че вътре в него се спотайва Ботин. До известна степен Иаред й съчувстваше — в края на краищата, както бе казал Кайнен, сега той бе много повече Ботин, отколкото преди — но от друга страна, се възмущаваше, че го третират като предател. Дори се питаше дали причината да останат сами на планетата не е в желанието й да се разправи с него без свидетели.
Прогони тази мисъл от главата си. Сейгън несъмнено бе способна да го убие. Но не би го направила без основателна причина. „Най-добре да не й давам поводи“ — помисли си.
Както и да е, сега не трябваше да се опасява от Сейгън, а от Ботин. Планът предвиждаше известна съпротива от персонала на станцията, който включваше малочислен гарнизон, но никаква от учените и Ботин. Според Иаред това бе погрешно. Той познаваше избухливия нрав на Ботин, имаше представа и за интелектуалните му възможности, макар подробностите от работата му да не му бяха известни. Съмняваше се обаче, че Ботин би се предал без бой. Това не означаваше, че Ботин е готов да грабне оръжието — той по природа не беше войник, — но пък неговото оръжие бе умът му. Тъкмо замисълът на Ботин да предаде Колониалния съюз бе докарал всички тях до тази ситуация. Глупаво бе да се предполага, че ще се остави да го отведат доброволно. Със сигурност криеше някоя и друга изненада в ръкава си.