::Тихо!:: — скастри го Сейгън: изглежда, бе съсредоточена върху някаква вътрешна информация. — ::Рентген се обади. Останалите се готвят да разпънат парашутите.:: — Преметна пушката през рамо. — ::Да вървим, преди да ни е сполетяла някоя неприятна изненада.::
Иаред изпита странно усещане — сякаш някой му ровичка в мозъка.
::О, по дяволите!:: — изруга той.
Сейгън се извърна и втренчи очи в него.
::Какво има?::
::Мисля, че загазихме — почна той и по средата на думата усети, че интеграцията с останалите членове на отряда е прекъсната внезапно и грубо. Изстена и се улови за главата, смазан от усещането, че неочаквано са го лишили от едно от най-важните му сетива. Останалите спецвойници бяха рухнали на тревата. Чуваха се вопли, мъчителни стенания, някои дори повръщаха. Иаред падна на колене, дишаше на пресекулки. Опита се да се изправи и се препъна в Сейгън, която също се бе свлякла на колене и изтриваше устата си от повърнатото. Улови я за ръката и се помъчи да я дръпне.
— Ставай — подкани я. — Трябва да се махнем оттук. Да се скрием някъде.
— Какво… — Сейгън се задави, плю и вдигна глава към него. — Какво става?
— Отрязаха ни — обясни Иаред. — Случвало ми се е и преди, когато бях на Ковел. Обините заглушават достъпа до МозКом.
— Но как? — попита Сейгън.
— Де да знаех.
Сейгън успя да се изправи и рече завалено:
— Това е Ботин. Той им е казал как. Само той.
— Възможно е — съгласи се Иаред. Сейгън се олюля и той я улови за ръката. — Трябва да изчезваме, лейтенант. Щом обините ни заглушават, това означава, че знаят за нас. И ще дойдат да ни потърсят. Да съберем хората и да тръгваме.
— Чакаме още от нашите — припомни му Сейгън. — Трябва да… — И изведнъж възкликна: — О, Божичко! — Гледаше към небето.
— Какво има? — попита Иаред и също вдигна очи, търсеше почти невидимите точки на маскировъчните парашути. Не му трябваше повече от секунда, за да осъзнае, че не вижда нито една. За още толкова време намери обяснението и също викна:
— О, Божичко!
Първата мисъл на Алекс Рентген бе, че по някакъв начин е изгубил интеграционната връзка с останалите членове на отряда.
„Мамка му“ — изруга наум и се опита да промени позицията си, та дано това спомогне за възстановяване на връзката. Фокусираният лъч на приемника търсеше и локализираше други войници, след което оставяше на неговия МозКом да екстраполира позициите им спрямо това къде са се намирали при последната емисия. Дори не беше необходимо да ги открие всичките, достатъчно бе да засече един от тях и интеграцията щеше да се възстанови автоматически.
Само дето не се получаваше.
Рентген се опита да овладее нарастващата си тревога. И друг път му се бе случвало да губи връзка — всъщност само веднъж, но бе достатъчно, за да го запомни за цял живот. Тогава се бе свързал веднага след приземяването си, сега сигурно щеше да стане същото. Не беше време да мисли за това, тъй като наближаваше моментът за разпъване на парашута — заповедта бе да разтворят парашутите на минимална височина и моментът трябваше да бъде избран точно. Рентген поиска от своя МозКом да определи височината и осъзна, че от около минута няма връзка с него.
Необходими му бяха цели десет секунди, за да обработи тази мисъл — тя просто не подлежеше на обработка. Опита отново и този път умът му не само отказа да функционира, но изтика мисълта обратно, по-скоро я прогони насилствено, сякаш по някаква причина се боеше от нея. Рентген продължаваше да упорства в опитите си да установи контакт с МозКома и след всеки провал паниката му нарастваше все повече. Беззвучният му вик отекна в главата му. Никой не отговори. Нямаше кой да го чуе. Беше сам.
Това беше мигът, в който Алекс Рентген изгуби разсъдък и през останалата част от падането си се мяташе и риташе в небето, и пищеше с цяло гърло, докато някаква малка, спотаена част от съзнанието му се чудеше какви са тези ужасяващи звуци. Парашутът му не се разтвори — и той като всички останали технически средства и умствени процеси, които използваше Рентген, се контролираше и задействаше от неговия МозКом — част от снаряжението на всеки войник, на която се разчиташе от толкова много време, че в Колониалните отбранителни сили бяха престанали да гледат на нея като на устройство, а я смятаха за даденост, също като мозъка на войника или неговото тяло. Рентген подмина височината за разтваряне на парашута, без дори да го узнае и без да го е грижа за онова, което неизбежно щеше да последва.
Всъщност не мисълта, че ще умре, го бе накарала да изгуби разсъдък, а това, че е останал сам, напълно отделен от останалите, неинтегриран за първи и последен път през шестте години, откакто бе на този свят.