Години, през които бе съпричастен с живота на всеки от своите другари във взвода до най-малката подробност — когато се бият, когато правят любов и дори когато умират. Бе намирал утеха в това, че е присъствал на последните мигове от живота им и че други ще присъстват на неговите. Но нямаше да е тъй сега и ужасът от тази раздяла се подклаждаше допълнително от мъчителното осъзнаване, че няма да е способен да окуражава другарите си, докато се носят към същата зловеща кончина, която очакваше и него.
Алекс Рентген се извъртя отново, обърна лице към земята, която щеше да го убие, и отново изпищя отчаяно.
Иаред ужасено наблюдаваше как малката сива точка в небето набира скорост и в последните няколко секунди се превръща в издаващ неистови писъци човек, който се строполи на ливадата с отвратителен глух тътен, последван от ужасяващ подскок. Именно тази сцена го изкара от вцепенението. Той блъсна Сейгън, кресна й да се размърда и хукна към останалите, дърпаше ги и им викаше да бягат към гората, да се отдалечат от мястото, където щяха да падат още тела.
Сиборг и Харви се бяха посъвзели, но все още гледаха към небето, където умираха другарите им. Иаред блъсна Харви и зашлеви Сиборг, заблъска ги да бягат. Уигнър отказа да върви и легна, сякаш се бе парализирал. Иаред го вдигна, метна го на рамото на Сиборг и му нареди да го отнесе в гората. После се наведе към Манли, но тя го отблъсна и запълзя към средата на поляната. Малко след това се изправи и се затича, а около нея западаха тела. На шейсетина метра по-нататък спря, обърна се и нададе рев, който сякаш оповестяваше, че окончателно е изгубила връзка с реалния свят. Иаред й обърна гръб и така и не видя ужасяващия миг, в който от небето върху нея се стовари нечие тяло, счупи й врата, разкъса артерии и кости и заби ребрата й в белия дроб и сърцето. Викът на Манли секна.
Бяха изминали едва две минути от първото до последното паднало на земята тяло. Иаред и останалите оцелели бяха само безпомощни свидетели на ставащото.
Когато ужасът най-сетне приключи, Иаред огледа останалите четирима, опитваше се да прецени състоянието им. Всички се намираха в различни стадии на шок. Сейгън показваше най-явни белези на възстановяване, а Уигнър бе най-зле, макар че май поне вече разбираше какво става. Иаред беше изтощен, но се владееше — беше прекарал достатъчно време извън интегриране и можеше да се справя и без него. Поне засега очевидно той беше единственият, който можеше да поеме командването.
— Трябва да вървим — каза той на Сейгън. — Да се скрием в гората. Далече оттук.
— Операцията… — почна Сейгън.
— Операцията е провалена — прекъсна я Иаред. — Те знаят, че сме тук. Ако се забавим, ние също ще умрем.
Думите му като че ли й помогнаха да се посъвземе.
— Някой трябва да се върне. Може да вземе капсулата. Трябва да съобщим на Колониалните сили какво е станало. — Тя го изгледа. — Не ти.
— Не аз — съгласи се Иаред. Знаеше, че го казва, защото храни подозрения към него, но сега не му беше до това. Не можеше да се върне, тъй като бе единственият, който все още функционираше. — Ти ще се върнеш.
— Не — отсече Сейгън. Безизразно и окончателно.
— Сиборг тогава — предложи Иаред. След Сейгън Сиборг бе следващият, който проявяваше някакви белези на възстановяване — той би могъл да съобщи на командването какво е станало, за да могат да се подготвят за назряващата опасност.
— Да. Сиборг — потвърди Сейгън.
— Разбрано — рече Иаред и се обърна към Сиборг. — Хайде, Стиви. Да те напъхаме в онова нещо.
Сиборг закуцука до него, опря се на стената на капсулата и започна да разхвърля натрупаните клони, за да се добере до вратата. После изведнъж спря.
— Какво има? — попита го Иаред.
— Как да отворя това? — попита Сиборг с пресипнал от рядка употреба глас.
— Като използваш твоя… по дяволите!
Пленническата капсула се отваряше с МозКом.
— Сега вече я втасахме! — извика отчаяно Сиборг и се тръшна на тревата.
Иаред пристъпи до него, но спря и завъртя глава.
Нещо се приближаваше към тях и каквото и да бе, не си правеше труда да се промъква безшумно.
— Какво е това? — попита Сейгън.
— Някой идва — отвърна Иаред. — Много са. Обините. Открили са ни.
12.
Успяха да се изплъзват на обините за около половин час, след което ги притиснаха.
Щеше да е по-добре, ако се бяха разделили, за да накарат преследващия ги противник да поеме в няколко различни посоки, което щеше да открие възможност за някои от тях да пробият кордона. Но те останаха заедно: компенсираха липсата на интеграция с пряка видимост помежду си. В началото Иаред водеше групата, а Сейгън бе най-отзад, влачеше Уигнър. По някое време обаче двамата си смениха ролите и Сейгън ги поведе на север, встрани от преследващите ги обини.