Сейгън се наведе над Сиборг.
— Как ти е кракът?
— Унитардът пое по-голямата част от удара — отвърна той; говореше за способността на униформата да се втвърдява и да абсорбира донякъде ударната сила на куршума. — Не е чак толкова страшно. Ще оживея.
— Можеш ли да вървиш?
— Стига да не очакват да е с маршова стъпка.
— Ставай тогава. — Тя му протегна ръка. — Харви, вземи Уигнър.
Даниъл Харви се наведе, подхвана мъртвия войник и го метна на рамо.
Подкараха ги към една долчинка встрани от поляната, където невисоки шубраци подсказваха наличието на скрито поточе. Докато се спускаха надолу, Сейгън чу боботенето на първия летателен апарат, който се издигна в небето. Скоро след това се чу бумтежът на друг, който обаче се спускаше. Беше по-голям. Кацна близо до долчинката и от търбуха му заслизаха някакви машини.
— Какви са пък тия, за Бога? — възкликна Харви и пусна трупа на Уигнър на земята. Сейгън не отговори: не сваляше очи от машините, които се разположиха на равни разстояния около долчинката. Бяха осем. Обините отидоха до тях, вдигнаха горните им капаци и отвътре се показаха дула, които веднага започнаха да се въртят насам-натам.
— Пазачите ни — каза Сейгън. Пристъпи пробно към една от машините и оръдието й мигом се извъртя към нея. Сейгън направи още една крачка и машината издаде висок пронизителен звук, който вероятно служеше за предупреждение. Сейгън реши да не експериментира. Докато отстъпваше, сирената поутихна, но дулото продължи да я следи.
— Много мило посрещане, няма що — рече Харви. — Как мислите, какви са ни шансовете срещу тези машинки?
— Почти никакви — отвърна Сейгън.
— Какво искаш да кажеш?
— Наблизо има само научна станция. А там такива неща не са нужни. Значи са ги докарали тук предварително. Специално за нас. Използвали са ги и преди, за да охраняват хора.
— Възможно е да си права. Но кога? И срещу кого?
— Нали не си забравил, че досега изчезнаха цели шест кораба на Специалните части — припомни му Сейгън. — Екипажите им все трябва да са прибрани някъде. Може да са ги докарали тук.
— Въпросът е защо?
Сейгън сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.
Корабът излетя. Шумът от двигателите му бързо утихна в далечината и скоро се чуваха само звуците на гората.
— Страхотно — изпъшка Харви и хвърли камъче по една от машините. Тя го проследи, но не стреля. — Нямаме нито вода, нито храна, нито подслон. Как мислиш, дали обините ще се върнат?
— Защо иначе ни оставиха живи?
— Значи ти си моето второ аз — бяха думите, с които Чарлз Ботин посрещна Иаред. — Странно, нали? Мислех, че съм по-висок.
Иаред не отговори. Веднага след като го докараха в станцията, го поставиха в кувьоз, завързаха го вътре и после го откараха по коридор с високи стени и сводест таван в нещо, което вероятно изпълняваше ролята на лаборатория, ако се съдеше по непознатата му апаратура. Оставиха го сам няколко часа, а накрая се появи и самият Ботин и го огледа внимателно, сякаш Иаред бе някакво рядко насекомо. Иаред се молеше Ботин да се наведе достатъчно, за да може да го прасне с глава. Но тази възможност така и не му се удаде.
— Това беше шега — подметна Ботин.
— Зная — отвърна Иаред. — Само че не ми е смешно.
— Е, сигурно защото съм изгубил тренинг — оплака се Ботин. — Не зная дали си забелязал, но обините не са много приказливи.
— Забелязах. — През цялото пътуване обините бяха мълчали. Единствените думи, които чу от тях, бяха „излизай“, когато пристигнаха, и „лягай“, след като го отведоха при кувьоза.
— Ако ще виниш някого за това, пиши го на сметката на консу — обясни Ботин. — Предполагам, че когато са ги замесвали, са забравили да капнат в разтвора капчица чувство за хумор. Много други неща, изглежда, също са забравили.
— Значи е вярно? — попита Иаред. — Че консу са вразумили обините?
— Наречи го така, щом искаш. Въпреки че думата „вразумявам“ предполага добри намерения от страна на „вразумяващия“, какъвто едва ли е случаят тук. Доколкото успях да разбера от обините, един ден консу се зачудили какво ли би се случило, ако се опитат да вдъхнат разум на някой вид. И значи дошли на Обинур, избрали едно всеядно по средата на хранителната верига и го дарили с разум. Разбираш ли, само за да видят какво ще последва.
— И какво е последвало?
— Продължителна и стремително нарастваща серия от непреднамерени последствия, ето какво, приятелю — рече Ботин. — Които, след доста време, днес довеждат до нашата малка среща в тази лаборатория. Понеже тя също е в пряка последователност от онзи момент.