— Джейн!
Сейгън се обърна и видя Даниъл Харви. В ръцете му се гърчеше нещо.
— Виж какво имаме за вечеря — подвикна той.
— Какво е това?
— Проклет да съм, ако знам. Подаде се от една дупка и аз го сграбчих, преди да се скрие. Наложи се да го стисна за вратлето, защото се опитваше да ме ухапе. Предполагам, че става за ядене.
Сиборг докуцука до тях и заяви:
— Няма да ям това нещо.
— Ами хубаво. — Харви сви рамене. — Пукни от глад. Двамата с лейтенанта ще си хапнем.
— Не можем да го ядем — каза Сейгън. — Тукашните животни не отговарят на изискванията на човешкия организъм. Със същия успех можеш да ядеш камъни.
Харви я погледна така, сякаш го бе халосала с бухалка по главата.
— Ами добре — рече и понечи да пусне животинчето.
— Почакай — спря го тя. — Искам да го хвърлиш.
— Какво?!
— Хвърли го към оръдието — поясни Сейгън. — Искам да видя какво могат да направят на живо същество.
— Не е ли малко жестоко?
— Преди минута бе готов да го изядеш — обади се Сиборг. — А сега се безпокоиш да не проявяваме жестокост към животните?
— Я млъквай — сряза го Харви и вдигна животинчето да го хвърли.
— Стой! — викна Сейгън. — Не го хвърляй право по оръдието.
Харви си даде сметка, че траекторията на изстрелите води право към неговото тяло.
— Уф! Не прецених.
— Метни го нагоре — каза Сейгън.
Харви кимна и запокити животинчето високо нагоре и надалеч. То се запремята във въздуха. Оръдието го проследи дотам, докъдето можеше да се повдигне — приблизително на петдесет градуса. После, докато животинчето падаше, го простреля с дъжд от малки игли. За секунда във въздуха не остана нищо освен мъгла и малки късчета, които нападаха по земята.
— Страхотно — рече Харви. — Сега поне знаем, че с тия машини шега не бива. Аз продължавам да съм гладен обаче.
— Много интересно — рече замислено Сейгън.
— Кое? Че съм гладен?
— Не, Харви — отвърна раздразнено Сейгън. — В момента не давам пукната пара за стомашните ти неволи. Интересното е, че оръдието може да се извърта нагоре само до определен ъгъл. Значи те са за наземна охрана.
— И какво? — попита Харви. — Ние сме на земята.
— Сиборг, ти какво смяташ? — попита Сейгън.
— По време на едно учение с Дирак успяхме да надвием противника, като се промъкнахме по клоните на дърветата — отвърна той. — А те очакваха да ги нападнем долу. Въобще не им хрумна да погледнат нагоре, докато не се озовахме съвсем близо до тях. Забелязаха ни едва когато за малко да падна от дървото. Но номерът щеше да свърши работа.
Тримата вдигнаха глави към дърветата във вътрешността на охраняемия периметър. Всъщност не бяха истински дървета, по-скоро техният артисиански еквивалент — високи вретеновидни растения.
— Кажете ми, че всички имаме една и съща налудна идея — рече Харви. — Не ми се ще да смятам, че само аз съм се побъркал.
— Не си — успокои го Сейгън. — Да видим какво можем да направим по въпроса.
— Това е безумие — рече Иаред. — Обините няма да започнат война само защото си ги помолил.
— Така ли? — Ботин се засмя ехидно. — И го казваш, уповавайки се на огромните си познания от общуването с тях? Дългите години, през които си ги изучавал? Може би дори си написал докторат за тях?
— Нито една раса не би подхванала война само защото ти си я помолил — заяви Иаред. — А и обините не биха направили нищо за никого.
— Но не и в този случай. Защото войната е с определена цел. Те имат нужда от това, което мога да им предложа.
— И какво е то? — попита Иаред.
— Мога да ги даря с души.
— Не разбирам.
— Така е, защото не познаваш обините. Те са изкуствено създадена раса — консу са ги направили само за да видят какво ще се случи. Но въпреки твърденията в обратна посока консу също не са съвършени. Те допускат грешки. А със създаването на обините са допуснали огромна грешка. Дарили са ги с разум, но това, което не са могли да направят — за което не са имали възможности, — е да им дадат съзнание.
— Обините имат съзнание — възрази Иаред. — Те имат свое общество. Общуват помежду си. Могат да помнят. Да мислят.
— Е, и какво? Термитите също имат свое общество. Всички видове общуват помежду си. Не е необходимо да си разумен, за да помниш — просто имаш компютър в главата и той помни всичко, което си правил, макар по същество да не е по-разумен от камък. А що се отнася до мисленето, защо смяташ, че е толкова необходимо? За да се осъзнаваш като индивид? Едва ли. Можеш да създадеш космическа раса от самоосъзнати протозои и обините са живо доказателство за това. Обините имат колективното съзнание, че съществуват. Но нито един индивид от тях не притежава нещо, което дори отдалеч да наподобява личност. Нито его. Или собствено аз.