— Но защо отдават такова голямо значение на липсата на съзнание?
— Защо Ева е отдавала такова голямо значение на забраната да яде от дървото? — отвърна с въпрос Ботин. — Не би трябвало да има, но е имало, нали? Забраната е изкушение, нещо, което — ако вярваме във всемогъществото на Господ Бог — означава, че е било заложено от самия Него в душата й. Доста гаден номер, ако питаш мен. Няма никаква причина обините да заслужават разума, с който са били дарени. Той не им е донесъл нищо добро. Но въпреки това те копнеят за съзнание. Може би, подобно на Всевишния, консу са ги създали по този начин, а сетне са заложили това желание в тях. Копнеж по единственото нещо, което нямат.
— Но защо?
— Защо консу постъпват по един или друг начин? Когато си най-развитата раса в региона, не е необходимо да обясняваш подобни неща на примитивни същества като нас. От наша гледна точка те почти се равняват на божества. А обините са нещастните безразсъдни Адам и Ева.
— А ти си змията.
Ботин се засмя на тази забележка.
— Може би. Може би като им дам онова, което толкова много искат, ще ги прокудя от тяхната лишена от собствено аз райска градина. Мисля, че ще се справят с това. А междувременно ще получа от тях това, което искам. В замяна ще получа моята война и края на Колониалния съюз.
„Дървото“, което оглеждаха, бе с диаметър около метър и височина десет. Стъблото бе покрито с пукнатини, които при дъжд вероятно насочваха стичащите се струйки във вътрешността. На всеки три метра от по-големи цепнатини се подаваха клони, които нагоре ставаха все по-тънки и крехки. Сейгън, Сиборг и Харви ги гледаха как се поклащат на вятъра.
— Ами ако е кухо? — попита Сиборг. — Като дърветата на Феникс? Когато с Дирак се катерехме, трябваше да внимаваме кои дървета избираме. Някои от по-малките не можеха да издържат тежестта ни.
Сейгън кимна, пристъпи към дървото и натисна с пръсти долния край на една цепнатина. Ръбът издържа известно време, после се откърши. Тя отново замислено огледа дървото.
— Ще се качваме ли, лейтенант? — попита Харви.
Без да отговори, Сейгън се улови за следващата цепнатина и бавно запълзя нагоре, стараеше се да разпределя тежестта си равномерно. Когато стигна на две трети от височината, усети, че дървото започва да се накланя. Тежестта й караше стеблото да се огъва. На три четвърти от височината дървото вече бе доста наведено. Сейгън се ослушваше за пукот от основата, но не чуваше нищо освен свистенето на вятъра в клонките. Дървото беше необичайно гъвкаво, може би заради силните ветрове тук: огромният океан на Арист сигурно пораждаше мощни урагани.
— Харви — извика тя, след като се спусна малко по-надолу. — Кажи ми, ако ти се стори, че има опасност дървото да се счупи.
— Долната част изглежда съвсем здрава — отвърна той.
Сейгън извърна очи към най-близката машина.
— Какво е разстоянието до оръдието?
— Не е достатъчно далече, за да направиш каквото си намислила, лейтенант.
Сейгън вече не беше толкова сигурна в успеха на начинанието.
— Харви — провикна се. — Донеси Уигнър.
— Какво? — Харви се ококори.
— Донеси Уигнър — повтори Сейгън. — Искам да опитам нещо.
Харви я изгледа объркано, но все пак тръгна към трупа на Уигнър. Сейгън погледна Сиборг и го попита:
— Как си?
— Кракът ме боли — отвърна Сиборг. — И главата. Все ми се струва, че ми липсва нещо.
— Да — интеграцията. Трудно е да се съсредоточиш без нея.
— Нямам проблеми със съсредоточаването — възрази Сиборг. — Само дето непрестанно се съсредоточавам върху това, че ми липсва нещо.
— Ще го преодолееш — успокои го Сейгън.
Сиборг изсумтя.
Харви се върна с Уигнър на рамо.
— Нека позная — рече задъхано той. — Искаш да ти го подам горе.
— Да, ако обичаш — отвърна Сейгън.
— Разбира се, защо не? — отвърна Харви. — Няма нищо по-лесно от това да се катериш по дърво с труп на рамо.
— Ще се справиш — изсумтя Сиборг.
— Стига да не ми пречите — изръмжа Харви, намести Уигнър и започна да се катери. Този път стъблото се наклони така, че Харви едва не падна. Когато стигна Сейгън, дървото се бе наклонило почти на деветдесет градуса.
— Сега какво? — попита той.
— Можеш ли да го нагласиш между двама ни? — попита Сейгън.
Харви внимателно повдигна тялото на Уигнър и го подпря на стъблото.
— Държа само да отбележа, че не разбирам защо не оставим на мира този нещастник.