— Да, наистина — въздъхна Ричард. — Показа ми истината. Благодарение на тази истина най-сетне разбрах какво трябва да направя. Въпреки ужаса, който изпитвам…
Той замлъкна и Ничи внимателно го подкани да продължи.
— И какво всъщност трябва да направиш?
Пръстите на Ричард се вкопчиха в каменния парапет, погледът му се плъзна по ливадите, обвити в мрак, продължи нататък към надиплените планини в далечината.
— Бях прав още в началото. — Обърна се да погледне Кара. — Трябваше да направя точно това — да ви заведа, теб и Калан, в Средната земя, в планината.
— Помня, че тогава ми обясни — смръщи чело Кара, — че се връщаме в онази пустош, понеже си разбрал, че не можем да спечелим войната, като се изправим срещу армията на Императорския орден. Каза, че не можеш да застанеш начело на една обречена битка.
— И бях прав — кимна Ричард. — Вече съм убеден. — Нямаме шанс срещу тях. Шота ми помогна да го проумея. Вероятно се е опитвала да ме убеди, че трябва да вляза в тази битка, но отчасти благодарение на онова, което ми разказаха тя и Джебра, аз вече знам, че нямаме шанс да победим. И знам какво трябва да се направи.
— Е, и какво е то? — настоя Ничи. Ричард най-сетне се отдръпна от каменната стена.
— Да побързаме. В момента нямам време да ви обяснявам всичко с подробности.
— Събрах част от багажа — каза Ничи и го последва. — Почти сме готови. Ричард, защо не можеш да ми кажеш какво си решил.
— Ще ти кажа. по-късно.
— Губиш си времето — прошепна й кисело Кара, настигайки ги. — Този път съм го извървяла, вече сили не ми останаха.
Ричард, чул забележката на Кара, стисна Ничи за ръката и я дръпна напред.
— Още не съм обмислил нещата докрай. Трябва да изчистя някои детайли. Ще ти обясня, когато пристигнем. Всички ще разберат. Но точно сега нямаме време. Става ли?
— Като пристигнем къде? — попита Ничи.
— В лагера на Д’Харанската армия. Основната войска на Джаганг скоро ще тръгне към Д’Хара. Трябва да предупредя нашите, че нямаме шанс за победа в предстоящата битка.
— Това определено ще ги ободри — отбеляза Кара. — Няма нищо по-окриляващо за един войник пред битка от това главнокомандващият да му каже, че ще бъде победен и ще умре.
— Значи предпочиташ да ги лъжа, така ли? — попита Ричард.
Кара само го изгледа изпод вежди. В края на насипа Ричард отвори масивната дъбова врата в основата на Кулата. Озоваха се в стая, където вече бяха запалени няколко газеника. Ничи чу по каменното стълбище отстрани да изтрополяват стъпки.
— Ричард! — Беше Зед, който подтичваше след едрия русоляв д’харанец Том.
Ричард спря и изчака дядо му да изкачи стъпалата и да влезе в непретенциозната каменна стая. Зед едва си поемаше въздух.
— Ричард! Какво става? Рика буквално влетя при мен, за да ми каже, че заминаваш.
— Изпратих я да ти каже, че се налага да замина — кимна Ричард. — Но няма да е задълго. Само за няколко дни. Да се надяваме, че междувременно Натан и Ан ще открият нещо полезно за лавинния огън в книгите. Или пък че ти ще намериш някакво решение на въпроса със заразата от Хармониите.
— А случайно да искаш да излекувам небето от тази буря? — махна нервно с ръка Зед.
— Не се дразни, Зед, моля те. Наистина се налага да вървя.
— Добре, но поне ми кажи къде отиваш. И с каква цел?
— Готов съм, Господарю Рал — извика Том, като влетя в стаята.
— Съжалявам, но не може да пътуваш с нас — отвърна му Ричард. — Налага се да използваме Плъзгата.
— Плъзгата! — вдигна ръце във въздуха Зед. — Направи всичко възможно, за да ме убедиш, че магията загива, а сега възнамеряваш да повериш живота си на едно изтъкано от магия същество? Ти какво, откачи ли? Какво става?
— Съзнавам опасността, но се налага да поема този риск. Нали го знаеш онзи звездообразния символ, изобразен на вратата на анклава на Първия магьосник?
Зед кимна.
— Същият е, като този тук — потупа Ричард сребърния си накитник.
— Е, и? — погледна го въпросително Зед.
— Нали помниш, че ти казах какво означава — предупреждение да не оставяш погледа ти да се съсредоточи върху един обект, а да гледаш във всички посоки; да не пренебрегваш едно нещо за сметка на друго. С други думи, да не позволяваш на врага да привлече вниманието ти в посоката, в която той желае. Допуснеш ли го, значи ще бъдеш сляп за всичко друго.
Аз направих точно това. Джаганг ме принуди — не само мен, но и всички нас — да гледам в една посока. И като последния глупак аз се поддадох.
— Какво имаш предвид — войската му ли? — попита Ничи. — Това, че всички сме съсредоточили вниманието си върху завоевателния му поход.