— Не го оставяй сам!
Нямаше нужда да я пита кого има предвид.
— Защо? Какво видя?
— Не го оставяй сам! Не го изпускай от поглед — дори за миг.
— Но защо? Какво ще стане, ако го оставя сам?
— Оставиш ли го, ще го изгубим.
— Как така? Какво видя?
Джебра се пресегна и с две ръце придърпа към себе си лицето на Ничи.
— Върви! Не го оставяй сам. Няма значение какво съм видяла. Ако не остава сам, няма да се случи. Разбра ли? Ако допуснеш да се отдели от тебе и от Кара, ще бъде все едно какво съм видяла. Не бива да го допускаш за нищо на света. Само това е важното. Върви! Бъди с него!
Ничи преглътна и кимна.
— по-добре я послушай — посъветва я Зед. — Аз не мога нищо да направя. Всичко зависи от теб.
Хвана ръката й и я стисна — не като Първи магьосник, а като дядо на Ричард.
— Не се отделяй от него, Ничи. Пази го. Той може да е Търсачът, Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, но дълбоко в сърцето си е най-обикновен горски водач. Нашият Ричард. Разчитаме на теб.
Ничи го погледна. Думите му изведнъж прозвучаха дълбоко по човешки, нямаха нищо общо с мащабните цели за опазване свободата на Новия свят — в тях личеше просто обич към човека Ричард. В този миг тя разбра, че без дълбоката и искрена загриженост към Ричард като към човек всичко останало е без значение. Ничи понечи да се надигне, но Джебра я дръпна към себе си.
— В това видение не става въпрос за нещо, което евентуално би могло да се случи. Сигурно е. Не го оставяй сам, иначе ще го унищожи.
— Кой ще го унищожи?
Джебра прехапа долната си устна и сините й очи се изпълниха със сълзи.
— Черната вещица.
Ничи усети как към раменете й пропълзява внезапен леден ужас.
— Върви! — прошепна Джебра. — Моля те, побързай. Не допускай да тръгне без теб.
Ничи скочи и се втурна през стаята. На прага спря и се обърна. Сърцето й биеше толкова бясно, че едва се държеше на краката си.
— Кълна ти се, Зед. Докато дишам, той ще бъде под моя закрила.
Видя как Зед й кимна, по старческото му лице се отрони сълза.
— Побързай.
Ничи се обърна и изтича по железните стъпала, като вземаше по две наведнъж. Какво ли друго бе видяла Джебра, какво ли очакваше Ричард, ако се отдели от тях, ако го оставят сам. Всъщност едва ли имаше особено значение каква съдба го очаква според видението — важното беше, че Ничи нямаше да позволи да се случи.
Стъпките на Ничи надолу по стълбата подплашиха вълнист облак прилепи, които се стрелнаха през отворените прозорци под покрива и поеха на нощен лов. Плющенето на хиляди мрежести крила прозвуча като продължителен, плътен стон, изтръгнат от гърлото на Кулата. Ничи прелиташе, без да спира, през железни врати на стълби. Сегиз-тогиз се налагаше да потърси опора в някой парапет. Щом стигна най-долу, заобиколи тичешком алеята около езерце със застояла вода на дъното на Кулата. Из черната вода плуваха дребни твари.
Тя изтича през вратата, която бе разбита, откакто Ричард унищожи голямата бариера, която някога разделяше Стария и Новия свят. Кулите, които поддържаха тази бариера, бяха издигнати по времето на Голямата война — преди три хиляди години. В по-нови времена Джаганг и армията му бяха затворени от другата страна на бариерата и не можеха да я преминат. Но Ричард унищожи кулите, за да може да се върне в Новия свят, след като го държаха насила в Двореца на пророците, и в резултат на това Императорският орден нахлу в Новия свят. Войната не избухна по вина на Ричард, но без неговата намеса не би била възможна.
Ричард и Кара стояха в очакване върху парапета на кладенеца на Плъзгата — създание, което бе държано отвъд тази бариера, в Стария свят.
Зад Ричард и Кара живачното лице на Плъзгата посрещна Ничи, която влетя в стаята.
— Искаш ли да пътуваш? — попита тя с призрачния си глас, който затрептя в стаята.
— Да, искам — отвърна останалата без дъх Ничи и грабна раницата си, явно донесена от Кара. — Благодаря — рече тя на Морещицата.
Ричард й подаде ръка, докато тя мяташе раницата си на гръб.
— Да вървим.
Ничи му позволи да я повдигне на парапета. Сърцето й бе заседнало в гърлото. Бе пътувала и преди и това удивително преживяване й бе познато, но въпреки всичко се страхуваше да вдиша живата материя на Плъзгата. Самата мисъл за това сякаш противоречеше на самата идея за дъха на живота.
— Ще ти хареса — рече Плъзгата, щом Ничи се присъедини към другите двама. Тя не възрази.
— Хайде — намеси се Ричард. — Искам да пътувам.
От кладенеца се надигна една лъскава ръка и обгърна Ричард и Кара, но без Ничи.