Конете започнаха да пръхтят и да рият с копита и Калан ги дръпна за юздите, като разсеяно погали едно от животните под брадичката, за да го успокои. Конят й отвърна, като я подбутна лекичко с муцуна, за да й покаже, че му е харесало. Докато чакаше, Калан извърна глава от потискащия пейзаж и почеса коня по-продължително. Планинският масив в далечината изтъняваше до гигантски нос с формата на опашка на заспал звяр. Това явно беше южният връх на планинската верига, по която се движеха. На Калан не й се слизаше от планината. В планината се чувстваше защитена като в храм — вероятно защото, за разлика от откритите равнини, не беше изложена като на длан, върху която можеха да я забележат от много километри разстояние. В равнината сякаш беше без дрехи. Осъзна, че не би трябвало да се чувства така, след като едва ли би могла да изпадне в по-жалка ситуация от това да е забравена от всички робиня на Сестрите.
На края на планинския синор Калан като че мярна сгради. Ако не бе зрителна измама, то явно не ставаше въпрос за руини. Май наистина приличаха на сгради, а няколко от тях дори имаха нещо като покриви. Отначало гледката й се видя доста странна, но постепенно осъзна, че стените са срутени и затова видът на целия комплекс е толкова необичаен.
Следи от хора не се виждаха. Явно и те бяха отдавна забравени.
Дори сградите наистина да бяха изоставени, Сестрите не се почувстваха по-спокойни, отколкото където и да било. Предпазливостта им се дължеше на чувството за тотално владеене на ситуацията. На това конкретно място Калан споделяше неспокойствието им.
Трите Сестри почти не си размениха дума цял ден, говореха само ако се наложеше. Калан още усещаше болка в плешката си от изненадващия удар на Сестра Улиция. Ударът не бе наказание за престъпване на нещо — било то реално или въображаемо, — а по-скоро предупреждение да не им създава грижи. Сегиз-тогиз Сестрите изпитваха необходимост да демонстрират превъзходството си над околните, пък било то и като покажат на Калан, че са способни да й причинят болка просто защото им се е приискало. Тя трябваше да внимава какво си мисли, за да не би Сестрите да разберат отношението й към начина, по който се държат с нея. Та и в този случай просто преглътна достойнството си и каза само: „Да, Сестро“.
На Калан не й се щеше да се спъне някъде в тъмното, особено при положение, че навлизаха в местност, където земята бе доста поизровена от стичащите се от по-високите плата води. На такъв терен конете като нищо можеха да си счупят крак. Но тъй като бързаха да стигнат в Каска, Сестрите не искаха да спират, преди да е напълно мръкнало. А поискаха ли нещо, го получаваха. Калан знаеше, че никак няма да е приятно да започнат да си организират бивак след като е паднала нощта.
— Май усещам присъствие — прошепна Сестра Армина, напрегнала взор в тъмнината.
— И аз — отвърна Сестра Сесилия.
— Може би е Тови — додаде Армина.
— Може да е просто планинско муле. — Сестра Улиция явно не беше в настроение да стои и да умува. — Хайде. — Хвърли поглед през рамо на Калан. — Следвай ни плътно.
— Да, Сестро — отвърна Калан и подаде на спътничките си поводите на конете им.
Сестра Сесилия, която беше по-възрастна от останалите, с усилие напрегна уморените си мускули, за да се качи на седлото.
— Доколкото си спомням какво показват картите, скрити в подземията на Двореца на пророците, би трябвало да наближаваме мястото.
— И аз помня една древна карта — кимна Сестра Улиция, след като се настани на седлото. — Там го наричаха Необятната пустош. Така че би трябвало Каска да е разположена на онзи нос в далечината.
Сестра Армина въздъхна нетърпеливо и подкара коня си след другите.
— Значи най-сетне ще настигнем Тови.
— И ще се съберем — додаде Сестра Сесилия. — Ще има доста да ни обяснява.
Сестра Армина вдигна ръка в далечината.
— Нали си я знаете Тови — склонна е да пренебрегва някои свои задължения, понеже е убедена, че тя знае най-много. по-опърничава жена не съм срещала никога.
Калан беше на мнение, че същото се отнася и за самата Армина.
— Само да я пипна за гърлото, ще видим колко е опърничава — закани се Сестра Сесилия.
Сестра Армина пришпори коня си, за да настигне Сестра Улиция.
— Какво ще кажеш, Улиция, едва ли е била целия тоя път напразно?
— Тови ли? — Сестра Улиция я погледна през рамо. — Едва ли. Вярно, на моменти е голяма досадница, но в крайна сметка преследваме едни и същи цели. Освен това прекрасно знае, че ни трябват и трите кутии. Знае и какъв е залогът.
— Съвсем скоро ще разполагаме и с трите кутии — това е важното. А и вече ще сме в Каска, така че и по-рано да я бяхме настигнали, все тая. Така или иначе щеше да се наложи да тръгнем насам.