Сестра Армина се изкикоти доволно и доволно тупна Сестра Сесилия по рамото, при което получи подобна реакция.
— Далече ли е? — попита нетърпеливо Сестра Улиция.
— Два дни път, може би три. Ако тръгнем на зазоряване. Сестра Улиция втренчи поглед в тъмнината.
— Два-три дни, значи… Как се казваш? — Джилиан.
Сестра Улиция срита Калан отстрани, при което я събори от момичето.
— Е, Джилиан, можеш да вземеш завивката на Калан. На нея няма да й трябва. За наказание тя ще стои на пост.
— Моля ви — Джилиан вдигна ръка на рамото на Калан, — ако не беше тя, щяхте да останете без водач, който да ви покаже къде е Тови. Моля ви, не я наказвайте. Та тя ви направи услуга.
Сестра Улиция се замисли за миг.
— Дай да се разберем така, Джилиан. След като защитаваш непокорната ни робиня, ще ти позволя да се погрижиш да не подвива крак тази нощ. Ако не ни се подчинява, така ще я напердаша, че ще я осакатя за цял живот. Ще я избавиш от това, ако се погрижиш да изкара тази нощ на крака. Какво ще кажеш?
Джилиан преглътна, но не отговори. Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и я дръпна да стане.
— Погрижи се да остане права, защото в противен случай това, което ще й сторим, ще бъде по твоя вина, защото ще си спомогнала тя да не изпълни заповедта ни. Разбрахме ли се?
Джилиан облещи очи и кимна. Сестра Улиция се ухили лукаво.
— Добре тогава. — Обърна се към другите две. — Да вървим да поспим.
След като те се оттеглиха, Калан нежно погали по главицата девойчето, седнало в краката й.
— Приятно ми е да се запознаем, Джилиан — прошепна Калан, за да не я чуят Сестрите.
Джилиан й се усмихна.
— Благодаря ти, че ме защити — отвърна също шепнешком тя. — Удържа на думата си. — Нежно пое ръката на Калан и я задържа до бузата си за момент. — Ти си най-смелият човек, когото виждам след Ричард.
— След Ричард ли?
— Ричард Рал. Той беше тук преди време. Спаси дядо ми, но сега…
Гласът на Джилиан увисна във въздуха, тя отвърна глава от Калан, която нежно я погали по главата, с надеждата да облекчи мъката по дядо й. После й посочи с брадичка.
— Ей там в онази торба има още храна, Джилиан. Хапни си.
Калан трепереше от болка и изгаряше от желание да си полегне, но знаеше, че Сестра Улиция не е по празните заплахи.
— После… би ли постояла с мен през нощта? Имам нужда от приятел.
Джилиан й се усмихна. Искрената й усмивка стопли сърцето на Калан.
— Сутринта ще дойде още един приятел. — Калан повдигна въпросително вежди, в отговор на което Джилиан посочи небето. — Имам си гарван, казва се Локи. През деня ще дойде. Има си номера, които много ме разведряват.
Самата идея да си имаш гарван за приятел развесели Калан и тя се усмихна.
— Ще остана цялата нощ с теб, Калан. Обещавам. — Момичето я стисна за ръката.
Въпреки физическата болка и неясното бъдеще Калан беше щастлива. Джилиан остана жива. Калан спечели първата си битка и това постижение й подейства въодушевяващо.
Двадесет и четвърта глава
РИЧАРД ВЪРВЕШЕ между насъбралите се войници и приемаше поздравите им с усмивка и кимане. Не че му беше до усмивки, но се опасяваше, че в противен случай войниците ще го разберат погрешно. Очите на всички бяха вперени в него с очакване и надежда. Мнозина стояха мълчаливо изправени, притиснали юмрук до сърцето си, не само за да го поздравят, но и за да изразят гордостта си, че са негови воини. Ричард нямаше намерение да им преразказва ужасиите, които му показа Шота, затова се усмихваше топло — доколкото му бе възможно. Някъде отвъд лагера проблесна светкавица. Въпреки лагерния шум, създаван от хиляди хора и коне, дрънченето на ковашки чукове, разтоварването на провизии, разпределянето на дажби и крещенето на заповеди, Ричард успя да различи застрашителния тътен, който разтърси равнината Азрит. Под гневните буреносни облаци се сплъстяваха черни сенки. От време на време в неподвижния влажен въздух се врязваше вятър на талази, който подгонваше знамената и те заплющяваха. Едва надигнал се, вятърът утихваше внезапно — като авангард, хукнал обратно да докладва за надвиснала буря.
Но явно никой не обръщаше внимание на почернялото небе. Всички искаха да зърнат Ричард, който си проправяше път през лагера. Имаше времена, когато същата тази армия бе готова на всичко, за да го види мъртъв или пленен. Но това беше преди Ричард да стане Господаря Рал.
Веднъж поел тази отговорност, той даде възможност на Д’Харанската армия да се изправи и да се бие за полезна кауза, вместо да воюва в услуга на тиранията. Онези, които приеха с ненавист промяната, преминаха на страната на Ордена и сега вилнееха из Новия свят, водени от сляпа жестокост, готови да изтръгнат от корен идеята, че човек има право върху собствения си живот.