Докато Ричард крачеше между редиците палатки, каруци, коне, полеви ковачници и тенти за провизии, виждаше как към него от всички страни прииждат хора, захвърлили работата си — било то грижа за конете, поправка на оръжията, готвене, опъването на нови палатки или нещо друго. Бързият поглед към надвисналото небе му подсказа, че би било добре поне да довършат с палатките.
Ричард мярна генерал Мейферт сред морето от мъже в тъмни униформи. Стърчеше почти с цяла глава сред офицерите, застанали в очакване пред полевия щаб. Ричард се обърна леко през рамо и по усмивката на Кара разбра, че и тя го е забелязала.
Командният състав бе твърде многоброен, за да се побере в една палатка, така че бяха избрали да чакат на открито, като бяха опънали няколко сенници, за да са на сушина, в случай че завали. Това едва ли щеше да ги предпази от вятър, но поне нямаше да ги навали директно, докато планираха следващите ходове на огромната армия.
Ричард се надвеси към Вирна в мига, в който изтрещя гръмотевица.
— Сестрите ти ще присъстват ли?
— Да — кимна Вирна. — Изпратих вестоносци, за да им предадат, че държиш да присъстват на срещата заедно с офицерите. Няколко от тях са изпратени на далечни мисии, но повечето ще бъдат тук.
— Господарю Рал! — поздрави генерал Мейферт и удари юмрук в гърдите си.
— Генерале! — сведе глава Ричард. — Радвам се да те намеря в добро здраве. Всичко в лагера изглежда наред както винаги.
— Благодаря, Господарю Рал. — Сините му очи вече обхождаха Кара. Поклони й се дълбоко. — Господарке Кара.
Тя му се усмихна широко.
— Ти си радост за очите ми, Бенджамин.
Ако Ричард не бе толкова разстроен заради делата, довели го тук, би изпитал огромно удоволствие да види как двамата се изпиват с очи. Той си спомни как гледаше Калан по този начин, спомни си вътрешната радост, която изпитваше при всяка тяхна среща.
Капитан Зимер, чиято кожена туника бе изрязана така, че да подчертава извивките на мускулестото му тяло, стоеше точно зад генерала. Недалеч от двамата се беше събрала групичка офицери, облечени в подобни, макар и по-семпли униформи, а всички останали стояха в очакване под сенника. Щом видяха Господаря Рал, предводителя на Д’Харанската империя, офицерите притихнаха, изоставяйки шумните си разговори за по-късно. Ричард нямаше време за любезности и започна без предисловия. Събралото се множество от редови войници също замлъкна в очакване да чуе словата на Господаря Рал.
— Всички ли офицери са налице, генерале? — попита Ричард.
— Тъй вярно, Господарю Рал. Поне всички налични в лагера. Някои са изпратени да патрулират из по-отдалечени местности. Ако знаехме предварително за посещението ти и че ще искаш да ги видиш, щяхме да ги отзовем. Но сега ще ни трябва известно време, за да го сторим. Ако желаеш, веднага ще изпратя вестоносци да ги повикат.
Ричард вдигна ръка, за да откаже предложението.
— Не, няма да е необходимо. Ще трябва да се задоволим с наличните в лагера. Другите ще бъдат уведомени за волята ми по-късно.
Лагерът бе твърде многоброен, за да стигнат думите на Ричард до ушите на всички войници. Затова намерението му беше да обясни всичко с подробности на офицерите, които от своя страна да разпространят чутото сред подчинените си. Събралите се офицери бяха достатъчно за целта.
Генералът вдигна небрежно, но недвусмислено властно ръка към мъжете, които бяха наобиколили щаба и наблюдаваха случващото се. Те незабавно се разпръснаха, за да се върнат към прекъснатата си работа, като оставиха съдбата си в ръцете на своите командири.
Генерал Мейферт протегна ръка и покани Ричард и ескорта му под сенника. Преди да пристъпи напред, Ричард хвърли бърз поглед към небето и прецени, че най-вероятно съвсем скоро ще завали. Под огромния брезентов сенник го очакваха стотици мъже, застанали плътно един до друг. Ричард вдигна юмрук до сърцето си, за да отвърне на колективния поздрав.
— Дойдох тук днес — подхвана той, след като се увери, че погледите на всички са вперени в него, — за да ви кажа нещо ужасно… свързано с предстоящата последна битка с напредващата войска на Императорския орден.
Трябва да съм сигурен, че сте ме разбрали съвсем ясно. Искам всеки от вас да съзнава напълно какъв е залогът, какво ще ви помоля и защо. Става въпрос за живота на всички ни. Няма да скрия от вас нищо и ще отговоря откровено и възможно най-подробно, доколкото мога, на всички въпроси, които ще ми зададете. Моля ви, чувствайте се свободни да ми задавате всякакви въпроси, да изричате на глас възраженията си и дори да изразявате несъгласието си с един или друг момент от онова, което съм решил да изложа пред вас. Уважавам дълбоко уменията и познанията на всички вас. И се доверявам на способностите и опита ви.