— Господарю Рал — прекъсна го един от по-възрастните офицери, — с твърде лека ръка зачерквате качествата на нашите хора. В основата на армията ни стоят д’харански сили, към които сме прибавили и специално обучени войници. Тези хора знаят какво можем да загубим. Това не са зелени патрули, а войници с опит и бойни умения. Освен това с нас са Вирна и Сестрите й, които са се доказали неведнъж. Да не говорим, че освен войниците и Сестрите на светлината на наша страна е и справедливостта.
— Няма гаранция, че щом Императорският орден символизира злото, ще загуби. Погледнато мащабно, злото все някога ще се обърне срещу себе си, но това едва ли ще се случи, докато сме живи ние и онези, които защитаваме. Злото може да продължи да доминира върху човешкия род още хиляда, две хиляди години, дори повече, докато накрая загине, повалено от собствената си отрова. — Ричард пак тръгна да кръстосва напред-назад, като заговори още по-разпалено: — Историята познава случаи, когато всичко е зависело от усилията на отделни индивиди — това е така. Всъщност точно на това разчитам. Дошло е време да определим собствената си съдба. Дошло е време да направим каквото трябва, колкото и болезнено да е — ако искаме ние и децата ни да имат бъдеще. Нашето бъдеще, свободното ни бъдеще зависи от нас, от това дали ще успеем или не.
— Господарю Рал — обади се кротко, но достатъчно категорично същият по-възрастен офицер, — хората ни съзнават, че гърбът ни вече опира в стената. Ако се опитвате да ни убедите да се бием, знайте, че сме готови да го направим.
Ричард си даде сметка, че тези мъже все още не разбират какво се опитва да им каже. Спря на място и се обърна към тях, сключил ръце на гърба си. Някъде дълбоко в себе си продължаваше да наблюдава страховитата картина, която му показа Шота — кървавата касапница и всичко останало. Тя бе като камък на шията му, който го теглеше надолу.
— Винаги съм казвал, че не съм аз човекът, който може да ви поведе в тази последна битка — продължи след кратко мълчание Ричард. — Поведа ли ви аз, ще загубим. От последната ни среща се случиха доста неща и вече съм убеден в това, което казвам, повече от всякога.
Надигна се вълна от недоволство, мъжете изразиха бурно възмущението си от чутото. Но преди да допусне да го отклонят от темата, Ричард продължи:
— Армията на Ордена много скоро ще нахлуе в Д’Хара от юг и ще се насочи към Народния дворец. Всички вие се придвижвате на юг, за да ги пресрещнете. И те го знаят. И го очакват. Искат го. Следователно ние изпълняваме заповедите на Джаганг. Той контролира тактиката ни. Привлича ни в битка, която знае, че не можем да спечелим — и която той не може да загуби.
Чуха се възражения, мъжете започнаха да крещят, че бъдещето не е предрешено, че ще имат силите да победят. Ричард вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.
— Бъдещето може и да не е предрешено, но действителността е такава. Като войници вие планирате тактиката си според своята информация, не според желанията си.
Дори да стане чудо и да спечелим битката, победата ни няма да е категорична. Ще платим твърде висока цена, докато Орденът просто ще спечели малко време и ще се върне с още по-голяма армия. Дори да можехме да победим в предстоящата битка — а, убеден съм, това е невъзможно, — съвсем скоро ще бъдем принудени да започнем следващата, още по-тежка и срещу още по-многоброен враг.
Защо? Защото след всяка следваща битка губим все повече мъже и силите ни отслабват все повече.
Почти не са ни останали ресурси, на които да се опрем. Докато Джаганг разполага с почти неизчерпаем контингент от свежа сила, която се влива в армията му при първа необходимост и така могъществото му расте ли расте.
В крайна сметка ние ще изгубим по една проста причина: няма война, спечелена от защитници. Битка да, но не и цяла война.
— В такъв случай — попита един от присъстващите — какво предлагате? Да се опитваме да сключим примирие ли?
Ричард отхвърли предположението с категоричен, възмутен жест.
— Орденът не би приел мирно споразумение. Може би в самото начало, когато започна всичко, биха приели капитулацията ни, биха ни позволили да паднем на колене и да целунем ботушите им, да сложим на врата си оковите на робството — но не и сега. Сега те биха се примирили само и единствено с победа, закупена и заплатена с кръв. Но какво значение има? В крайна сметка резултатът ще е един и същ: ще бъдем поробени и смазани. Общо взето, не е важно точно как ще загубим. Дали ще се предадем или ще бъдем победени на бойното поле е все едно. Така или иначе, всичко е загубено.
— Ами… тогава? — заекна същият мъж и продължи разпалено: — Да се бием до последна капка кръв, докато бъдем или убити, или пленени?