Вайълет искаше да „превъзпита“ Рейчъл, така казваше, заради ужасните неща, които Рейчъл бе извършила. Вайълет беше решила, че отрязването на езика й до голяма степен се дължи именно на Рейчъл. Вайълет й каза в прав текст, че ще мине доста време, докато Рейчъл заслужи прошка за такова тежко престъпление, за това, че бе проявила неуважение, като избяга от двореца. Вайълет тълкуваше бягството на Рейчъл като недопустима липса на благодарност от страна на едно безполезно сираче за проявената към него „щедрост“. Обичаше да се връща отново и отново и с най-големи подробности към това колко неприятности си били създали тя и майка й заради Рейчъл и как в замяна получили само груба неблагодарност.
Рейчъл подозираше, че когато Вайълет в един момент се умори да й причинява болка, просто ще я убие. Беше я чувала да дава смъртни присъди на затворници заради „тежки престъпления“. Беше достатъчно някой да не й хареса или пък Шеста да й каже, че еди-кой си е заплаха за трона, и Вайълет на мига заповядваше да бъде екзекутиран. И ако въпросният човек допуснеше ужасната грешка да се усъмни в легитимността на поста й, Вайълет разпореждаше той да получи бавна и мъчителна смърт. Понякога дори присъстваше на екзекуцията, за да се увери, че всичко е така, както е заповядала тя.
Рейчъл си спомни времето, когато Кралица Милена заповядваше екзекуции, а Вайълет обичаше да ходи да гледа. Като нейна компаньонка Рейчъл също трябваше да присъства. Рейчъл винаги извръщаше очи от потресаващата гледка. Не и Вайълет.
Шеста бе създала стройна система, която даваше възможност на хората да доносничат тайно за хора, казали нещо против Кралицата. Беше посъветвала Вайълет да раздава награди на доносниците — за проявената лоялност към трона. Вайълет плащаше щедро за всяко име на изменник.
В сравнение с времето, когато Рейчъл бе пребивавала в двореца на Кралица Милена, Вайълет бе развила нова страст към причиняването на болка. Шеста обичаше да казва, че болката е добър учител. Вайълет се главозамайваше от мисълта, че държи живота на хората в свои ръце, че притежава властта да раздава болка.
Наред с другото, бе станала и изключително подозрителна към всички. Към всички, освен към Шеста, която за нея бе единственият човек, на когото можеше да има доверие. Вайълет нямаше капка доверие на никой от „верните си поданици“ и често ги наричаше нищожества. Рейчъл си спомни, че Вайълет наричаше и нея по този начин.
По времето, когато Рейчъл живееше в двореца, всеки внимаваше да не попадне на когото не трябва. Хората се страхуваха от Кралица Милена, и то с основание. Но въпреки това от време на време се случваше тук-там да се чуе весел смях и да се види усмивка. Перачките клюкарстваха, готвачите си позволяваха да направят по някоя гримаса над храната, чистачките си подсвиркваха, докато си вършеха работата, случваше се дори войниците да си разкажат по някой виц, докато патрулират из коридорите на двореца.
Но появеше ли се Кралица Вайълет или Шеста, настъпваше гробна тишина. Никой, било то чистачки, перачки, шивачки, готвачи или войници, не се усмихваше, не се смееше. Те бяха сковани от постоянен страх, който бе изписан на лицата им през цялото време, докато си вършеха работата. Сега в атмосферата в двореца се усещаше неподправен ужас, че по всяко време всеки би могъл да бъде уличен в нещо. Хората се надпреварваха един през друг да демонстрират уважението си към Кралицата, особено пред мрачната й съветничка. Страхуваха се от Шеста не по-малко, отколкото от самата Вайълет. Щом Шеста се усмихнеше с онази нейна особена, безчувствена, змийска усмивка, всички се вкаменяваха, облещваха очи, по челата им избиваше пот. Отдалечеше ли се вещицата, си отдъхваха.
— Ето тук — рече Шеста.
— Какво тук? — попита Вайълет, дъвчейки.
Рейчъл се отпусна обратно на камъка, където седеше.
Отбеляза си наум, че трябва повече да внимава. Този шамар си беше по нейна вина, задето допусна да се разконцентрира. Не, побърза да се поправи тя. Вината е изцяло на Вайълет. Чейс я бе научил да не поема чужда вина.