Коридорите бяха препълнени с всякакви хора, като се започне от тези, които живееха и работеха там, и се стигне до търговците, дошли да купуват и продават стоки. Всички сториха широко път на приближаващите се войници. Същевременно тайно наблюдаваха Ричард. Когато той срещаше погледите им или ги хващаше, че го гледат, някои свеждаха за поклон глави, а други падаха на коляно. Ричард се усмихваше, за да им покаже да не се притесняват.
През последните години беше рядко събитие Господарят Рал да си е в двореца и Ричард не можеше да очаква, че хората няма да се тълпят да го видят. В черните си одежди на магьосник воин и с развято на гърба златоткано наметало беше трудно да не бъде забелязан. Въпреки всичко все още не можеше да възприеме това място като свой дом. В сърцето си считаше за свой дом Еленовата гора. Беше израснал сред високи дървета, а не сред високи каменни колони.
Командирът на Първи гвардейски отряд на Народния дворец генерал Тримак се приближи, закова се на място и го поздрави, като опря палец в кожената броня на гърдите си. Подрънкването на метални доспехи затихна, след като и дузината мъже с него също го поздравиха. Тези мъже, които патрулираха непрестанно из коридорите и оглеждаха всеки от минаващите покрай тях хора, бяха личните стражи на Господаря Рал, когато той беше в двореца. Те изгледаха Кара и бързо прецениха Ничи, които бяха застанали точно до Ричард. Тези мъже бяха стоманеният обръч, който пазеше да не се случи нещо лошо на Господаря Рал. Служеха в Първи гвардейски отряд, защото бяха най-опитните и най-верните от всички д’харански войници.
След като поздрави, командирът се поклони първо на Кара, а после и на Ричард.
— Господарю Рал, радваме се, че най-после сте си у дома.
— Опасявам се, генерал Тримак, че гостуването ми ще е съвсем кратко. Не мога да остана.
Ричард посочи Кара и Ничи.
— Имаме спешна работа, която ни принуждава да си тръгнем веднага.
Генерал Тримак, който изглеждаше искрено разочарован, но не и напълно изненадан, въздъхна. После, изглежда, се сети нещо и се оживи:
— Намерихте ли жената… жена си, дето проникна в Градината на живота и остави онази статуетка?
На Ричард му стана мъчно за Калан. Почувства се виновен, че не е направил повече, за да я намери. Как можа да допусне други проблеми да му попречат да я открие? Нима можеше да има нещо толкова важно, та да му отвлече вниманието дотолкова, че да спре да я търси? Опита се да не мисли за видението, свързано с нея, което му даде Шота. Май покрай цялата суматоха беше престанал да търси най-важния човек в живота си. Е, нещата не стояха точно така, това беше неизбежно, но все пак беше време да се върне в Кулата и пак да потърси начин да я намери.
С каквото и да се захванеше, той не преставаше да мисли за нея. Непрекъснато се опитваше да отгатне къде ли я е отвела Сестра Улиция. Сега, когато разполагаха с трите кутии на Орден — или поне с две от тях, — къде ли биха избрали да отидат Сестрите? Какво бяха замислили? Ако можеше да си отговори на този въпрос, щеше да знае накъде да тръгне.
Мина му през ума и че те пак ще имат нужда от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия на Орден. Така че беше възможно, ако просто се задържи достатъчно дълго време на едно място, те сами да дойдат при него, защото сега книгата съществуваше само в паметта му. Работата беше там, че ако не искаха да гадаят и да рискуват да сбъркат, те се нуждаеха от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия, а Ричард не вярваше да са готови да рискуват онова, което според тях беше шансът им за безсмъртие. Нужен им беше ключът, с който само той можеше да даде решението за отваряне на правилната кутия. Калан беше част от ключа към това решение, но въпреки това те пак имаха нужда от това, което само Ричард можеше да им даде.
Не можеше да се сети за друг начин да намери Калан, освен да научи колкото се може повече за лавинния огън и кутиите на Орден. Тогава може би щеше да попадне на нещо, което би могло да му подскаже каква ще е следващата стъпка на Сестрите. Книгите, които трябваше да изучи до край, както и хората, които разбираха най-много от тези неща и имаха най-голям опит, се намираха в Магьосническата кула. Той трябваше да се върне там.
Погледна генерала, който го гледаше с очакване.
— Боя се, че още не съм. Продължавам да я търся, но ти благодаря за загрижеността.