Бердин плъзна очи към Кара и Ничи, после пак премести погледа си към Ричард.
— И аз чух слухове, че си се бил оженил. Първата ми мисъл беше, че това са врели-некипели. Значи е вярно, така ли?
Ричард пое дълбоко въздух, докато продължаваше да върви по коридора, заобиколен от стражите и наблюдаван от минаващите тълпи. Не му се щеше да обяснява на Бердин, че всъщност тя познава Калан и беше прекарала доста време с нея.
— Вярно е — отвърна без заобикалки.
— Господарю Рал, какво означава всичко това? Ричард не пожела да й отговори.
— Това е дълга история, а нямам време да ти я разказвам точно сега. Ти какво толкова се впечатли от тези централни обекти?
— Нали. помниш, че след като се върнал от Храма на ветровете, Баракус се самоубил? — попита тя, докато вървяха с бърза крачка по широкия коридор.
— Да — погледна я Ричард.
— Нещо в тая работа ми се видя странно.
— Моля? Какво по-точно?
Стигнаха до страничен коридор, пазен от двама мъже с копия. Щом забелязаха Ричард и антуража му, удариха юмруци в гърдите си и отстъпиха встрани.
Бердин отвори едното крило на двойната врата с метален обков. Върху гладката й повърхност блестеше релефното изображение на вътрешна градина. Зад вратата се виждаше по-малък коридор с пищна махагонова ламперия. Беше празен. Това беше входът към покоите на Господаря Рал.
— Не разбрах какво точно ме притесни, но съм убедена, че в Храма на ветровете Баракус е направил нещо. — Бердин го погледна, за да се увери, че я слуша. — Нещо голямо. Нещо важно.
Ричард кимна и я последва по празния коридор.
— Докато е бил в Храма, Баракус е направил нещо, за да подготви почвата за моето раждане, за да се родя и със Субстрактивната страна на дарбата.
Сега Ничи беше тази, която сграбчи Ричард за ръката, за да го накара да спре и да се обърне към нея.
— Какво? Откъде ти хрумна?
Ричард примигна, виждайки колко е шокирана.
— Шота ми каза.
— И откъде Шота би могла да знае такова нещо?
— Знаеш ги вещиците — сви рамене Ричард. — Те виждат неща в потока на времето. Пък и сам се досетих за някои неща от откъслечните истории, които знам.
Ничи не беше никак убедена.
— Защо изобщо Баракус би направил такова нещо? Значи Шота ти е казала, че както е обикалял из отвъдния свят, древният магьосник просто си е казал… ами така и така е там, защо да не се погрижи онзи Ричард Рал, дето ще се роди след три хиляди години, да се роди и със Субстрактивната страна на магията?
Ричард я изгледа.
— Нещата са малко по-сложни, отколкото ги представяш, Ничи. Баракус го е направил, за да противодейства на стореното от друг магьосник, който е бил там преди него. Имам предвид Лотаин. Сещаш се за него, нали, Бердин?
— Разбира се.
— Лотаин е бил шпионин. Бердин въздъхна тежко.
— И Коло така смята — че той през цялото време е бил шпионин, чиято мисия била да изчака подходяща възможност да нанесе удар. Коло, за разлика от всички останали, не е вярвал, че Лотаин просто се е побъркал. Навремето всички смятали, че Лотаин е откачил от напрежението и опасностите на работата си. Коло така и не споделил с други хора подозренията си, защото предполагал, че няма да му повярват и защото всеобщото мнение било, че тъкмо Баракус е шпионинът.
— Баракус! Това е лудост — смръщи чело Ричард.
— И Коло е бил на твоето мнение.
— И какво според тях е сторил този магьосник Лотаин? — попита Ничи, повишавайки глас, за да го накара да се върне отново към обсъжданата тема, а също и за да подчертае сериозността на въпроса си.
Ричард се вгледа за момент в сините й очи и видя в тях не просто Ничи, но и могъщата магьосница, каквато всъщност беше тя. Заради ослепителния й външен вид, проницателните сини очи и уважението й към него, да не говорим за безрезервното й приятелство, беше лесно да забрави, че това е вещица, видяла и вършила такива неща, които той дори не би могъл да си представи. Тя вероятно беше една от най-могъщите магьосници, раждали се някога, и беше сила, с която трябваше да се съобразява.
Нещо повече, Ничи повече от всеки друг имаше право да знае истината. Той не се опитваше да я скрие от нея, а просто не беше имал време да говорят за това. Всъщност дори му се искаше вече да й беше казал, за да знае какво мисли тя за цялата работа, особено пък за онази част, свързана с тайната библиотека, държана от Баракус, и книгата, предназначена за Ричард, която жената на Баракус беше скрила там по молба на мъжа си… за да остане там до деня, в който на света отново се роди магьосник воин, който да вземе присърце тяхната кауза.
Ричард въздъхна. Просто още не му беше останало време. Въпреки че много му се искаше да й разкаже всичко, предпочиташе това да стане в момент, когато ще могат да обсъдят нещата заедно с въпросите, които го глождеха, затова беше решил засега да не се впуска в повече подробности.