— Тогава да вървим.
Той се обърна към Бердин, която се затича след Кара.
— Искам да разбереш всичко каквото можеш за Баракус. Всичко!
Бердин продължаваше да тича пред Ничи.
— Добре, Господарю Рал.
— Вирна ще бъде тук скоро. Кажи й, че съм наредил да ти помогне. Накарай и Сестрите да ти съдействат. Ако трябва, прегледай всички книги из целия дворец, но ми осигури възможно най-пълна информация за Баракус — къде е роден, къде е отрасъл, какво е харесвал и какво не. Искам да знам кой го е подстригвал, кой му е шил дрехите, кой е любимият му цвят. Интересува ме всичко, до най-малката подробност, независимо колко незначителна може да ти се стори тя. Междувременно виж дали ще успееш да разбереш какво са сторили малоумниците от „Небивалиците на Янкли“.
— Не се безпокой, Господарю Рал, ако съществува информация по тези въпроси, ще стигна до нея. Когато се върнеш, ще разполагам с готов отговор.
Ричард сграбчи Ничи за ръката, за да се увери, че тя не изостава.
— Побързай! — подвикна на Кара.
Бердин, стиснала Агиела си в ръка, тичаше след тях, за да пази тила им.
Ричард не обърна почти никакво внимание на лъскавите брони и оръжия и на дрънченето на доспехи, които го сподириха, след като войниците хукнаха по петите му, сякаш самият Пазител беше подгонил Господаря Рал.
Мозъкът му работеше трескаво, колкото и краката му. Прецени, че ще е по-добре първо да мине през Каска.
Колкото повече разсъждаваше върху тази идея, толкова повече парчета от пъзела започваха да си идват на мястото и той реши друго. С помощта на Плъзгата нямаше да е никакъв проблем да отиде до Каска от Кулата. Сега най-важното беше да стигне до Зед.
Докато тичаха през лабиринта от зали, стаи и коридори, Ричард чу далечен звън, който призоваваше всички на молитвено отдаване за Господаря Рал.
Може би не беше далеч моментът, когато щяха да коленичат пред Пазителя на отвъдния свят и да отдадат нему верността си.
Тридесета глава
ШЕСТА РЯЗКО СЕ ИЗПРАВИ. Без да каже нито дума, тя направи три големи крачки към стената на пещерата с огромната картина на Вайълет. Внимателно притисна кокалестите си ръце върху символите, изрисувани от Вайълет с тебешир няколко дни по-рано. Изведнъж символите бяха започнали да светят. Жълтият тебешир бе засиял с жълта светлина, червеният — с червена, а синият — със синя. Загадъчната светлина озаряваше стените на пещерата.
Рейчъл погледна Вайълет, която седеше на ниска, тапицирана с алено кадифе, табуретка. Отегчената Кралица зачопли с нокът шуплестия камък на стената зад нея. Рейчъл вече наричаше Вайълет кралица на пещерата, защото прекарваха там почти цялото си време.
Когато не рисуваше, Вайълет не обичаше да седи върху камъните. Мръсните стари камъни, обичаше да казва тя, са подходящо място за сядане за Рейчъл, но не и за една Кралица. Шеста изобщо не подвиваше крак. Занимаваха я много по-съществени неща от възглавниците за сядане. Вайълет се умори да чака, докато Шеста мислеше върху тези съществени въпроси, и затова накара Рейчъл да донесе тежката табуретка в пещерата.
Сега на фона на факлите и светещите символи кралицата на пещерата седеше на кадифения си трон и чакаше съветничката си да й даде по-нататъшни указания.
— Той идва — просъска Шеста. — Отново идва през празното пространство.
На Рейчъл й беше ясно, че жената не говори на Вайълет, а на себе си. Все едно, че Кралицата я нямаше.
Вайълет вдигна очи. Изглежда, нямаше намерение да си прави труда да става, освен ако Шеста не й кажеше, че се налага да нарисува още нещо. Но се виждаше, че е заинтригувана. В края на краищата нали тъкмо това искаше и именно поради тази причина бе дошла във влажната и тъмна пещера да рисува всичките тези символи, вместо да мери рокли, да пробва бижута и да ходи по пиршества, където гостите да се умилкват около младата Кралица.
Докато плъзгаше ръце по рисунките, Шеста сякаш беше попаднала в някакъв свой свят. Допря буза до камъка и същевременно протегна назад ръка.
— Ела, дете мое.
— Искаш да кажеш, „Кралице моя“… — намръщи се Вайълет.
Шеста или не я чу, или нямаше намерение да се коригира.
— Побързай. Време е да започнеш връзките.
— Сега ли? — надигна се Вайълет. — Отдавна е време за вечеря. Умирам от глад.
Шеста отърка бузата си по тебеширеното изображение на Ричард, както котка търка лицето си в нечии крака. Изглежда, изобщо не се интересуваше от вечерята.
Простря дългите си пръсти към Вайълет:
— Трябва да бъде направено сега. Побързай. Не бива да пропускаме тази рядка възможност. За връзките, които ни трябват, е нужно време, а не се знае с колко време разполагаме.