— Тогава защо не започнахме по-рано, когато там…?
— Трябва да се започне сега, докато той е в празното пространство — рече Шеста и разсече въздуха с ръка. — Когато е сляп, е по-лесно да го одереш по очите — изсъска тя.
— Не разбирам защо…?
— Това е начинът. Искаш ли го, или не?
Вайълет скръсти ръце, а съпротивата й като че ли поотслабна.
— Искам го — рече мрачно тя.
На лицето на Шеста се появи лукава усмивка.
— Тогава да започваме. Трябва сега да завършиш връзките.
Изпълнена с неочаквана решителност, Вайълет взе цветните тебешири от малката полица в каменната стена зад кралската табуретка. Щом тя застана до Шеста, жената потупа камъка с дългия си, тънък пръст.
— Започни със знака на кинжала, както съм те учила и както си се упражнявала, за да си сигурна, че с въвеждането на връзката това, което си изобразила, може бързо и сигурно да бъде срязано.
— Знам, знам — каза Вайълет и смело допря жълтия тебешир до върха на един от сложните светещи символи откъм Ричард.
Шеста сграбчи китката й и я дръпна, за да отдели тебешира от стената. Премести ръката й няколко сантиметра встрани, после пак отпусна тебешира върху символа, само че върху съседния връх в композицията от дванайсет такива връхни точки.
— Предупредих те — рече Шеста, като се стараеше да не повишава тон, докато помагаше на Вайълет да започне връзката, — една грешка може да ни коства цяла вечност.
— Знам… просто посегнах към грешната точка, това е — тросна се тя. — Вече се поправих.
Шеста не обърна внимание на думите на Кралицата и продължи да гледа рисунките и да кима одобрително, наблюдавайки как тебеширът тръгна да се движи по камъка.
— Сега с червено — нареди тихо Шеста, след като Вайълет беше направила с тебешира няколкосантиметрова черта.
Без да спори, Вайълет уверено взе червения тебешир и започна да го движи под ъгъл спрямо жълтата черта, която беше прекарала. След като измина с него половината от оставащото разстояние до фигурата на Ричард, тя спря и без подсещане взе синия тебешир.
После се поколеба и погледна към Шеста.
— Тук е пресечната точка, нали?
— Да, точно така — кимна тя, доволна от това, което вижда. — Опиши кръг и тръгни в обратна посока, за да направиш първата връзка.
Вайълет описа син кръг в края на червената черта, преди да поеме към празното пространство на гладката, тъмна каменна стена. Щом синият тебешир стигна един от върховете на следващия символ, тя свърна обратно и прекара черта от кръга, за да го свърже с Ричард. Завършената триада от линии, която току-що беше начертала, засия. В синия кръг припламна син лъч светлина, който се вряза в тъмния камък.
Шеста рязко вдигна ръка, за да покаже на Вайълет да спре, преди да е успяла да постави тебешира върху следващия връх.
— Какво има? — попита Вайълет.
— Нещо… не е наред…
Шеста притисна лице към рисунките, като този път постави бузата си точно върху лицето на Ричард.
— Изобщо не е наред….
Ричард вдиша още веднъж сребърната субстанция, която винаги го бе изпълвала с екстаз. Но предвид налегналите го тежки грижи, този път не усети възторженото чувство, което обикновено изпитваше в Плъзгата.
Напомни си, че всъщност в повечето случаи, когато бе пътувал с Плъзгата, го бяха терзали проблеми. Та нали точно сериозните неприятности го принуждаваха да избере този начин на придвижване. Но беше факт, че никога не се беше чувствал чак толкова ужасно. Чувстваше се не толкова изплашен, колкото смазан под голямата, но неизмерима тежест на предчувствието. С всяко следващо вдишване тази невидима тежест го притискаше все повече и повече.
В Плъзгата той губеше сетивността на зрението си, както и чувството си за време и пространство. Все се запазваше някакво подобие на зрително поле, както и цветове, а от време на време пред очите му внезапно изскачаха неясни форми, които изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили. Имаше също визуално възприятие на умопомрачителната скорост, която го караше да се чувства като стрела, изстреляна от мощен лък. И същевременно да изпитва чувството, че само се носи неподвижен в сгъстеното пространство на Плъзгата. Тъкмо смесицата от толкова различни усещания по време на пътуването му създаваше чувството за шеметно опиянение и той потискаше порива си да ги раздели на съставните им части.
Докато се носеше в живачната субстанция на Плъзгата, започна да забравя за тревогата си. И точно в този момент долови някакво странно усещане по кожата си, един прокрадващ се натиск, който моментално разпозна като непознато — не го бе изпитвал при никое от предишните си пътувания. Цялото му същество беше сковано в необясним страх. Каза си, че предчувствието не се усеща по този начин.