Докато продължаваше да се носи в прегръдката на необятната сребърна празнота, Ричард се опита да се отърси от усещането, че е бил докоснат от нещо чуждо. Чувстваше се спокоен сред изолацията на заобикалящата го Плъзга. Тя го галеше и го изолираше от шеметната, главоломна скорост, която в противен случай би разкъсала човек на парчета. Продължаваше да усеща ведрото чувство, което притъпяваше страха му да вдиша в дробовете си течността, сред която се носеше.
Но сред амалгамата от разнородни усещания Ричард регистрира и нещо друго, макар и да не беше в състояние да го обособи от останалите усещания, за да го определи.
Но убеждението му, че нещо не е наред — при това сериозно — се засилваше. Това усещане беше още по-тревожно, защото не можеше да проумее как е разбрал, че има нередно. Помъчи се да разбере какво го е накарало да си го помисли.
Реши, че вероятно е заради онова едва доловимо докосване. За миг си каза, че може да си е въобразил, но после отхвърли тази мисъл. Беше го усетил.
Чувството беше като за нещо гнусно и отвратително. Като че ли в прекрасен ден лежеше върху топла, огряна от слънцето поляна, заобиколен от най-различни цветове и аромати на диви цветя, загледан в пухкавите облаци, зареяни из синьото небе, а ето че изведнъж до носа му достига слаба миризма на разлагащ се труп и се чува бръмчене на мухи.
Пътуването, което обикновено бе вълшебно усещане за реене с главоломна скорост сред безвремието на гладката сребриста Плъзга, започваше да се изражда в мъчително стопиране на всяко движение напред.
Кара стискаше дясната му ръка в желязна хватка, Ничи го сграбчи за лявата още по-силно. Това припряно стискане му подсказа, че тя също е усетила нещо. Де да можеше да я попита какво е почувствала. Но говоренето в Плъзгата беше невъзможно.
Ричард облещи очи още по-широко, за да се опита да види по-добре какво има около него. Но съзря само един сумрачен свят, пронизан от откъслечни лъчи светлина — жълти, червени и сини, — които прорязваха мрака, в който се носеха. Ричард беше почти сигурен, че лъчите светлина се движат по по-различен начин, не както друг път. Макар че в Плъзгата такива неща се определяха трудно. по-скоро се касаеше за някакво мъгляво усещане за събитията, отколкото за действително прозрение.
Ричард си даде сметка, че пред него има нещо, което си проправя път през сребърния мрак. В първия момент му заприлича на красиви, удължени листенца на цвете, които тепърва се разтваряха. С приближаването на странния обект видя, че всъщност повече прилича на множество ръце — източени и дълги, те се олюляваха и се разгръщаха като ветрило. Но повече от това не успя да види.
Гледката беше объркваща, защото беше неразбираема. След още известно време установи, че въпросното нещо е направено от парчета стъкло, подредени така, че да се разгръщат пред погледа му. През прозрачните, удължаващи се ръце виждаше цветни лъчи и блещукаща отвъд тях светлина.
Никога не беше виждал по-странно нещо. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере какво е. Хем беше там, хем не беше.
После изведнъж му просветна и тялото му се вкочани от смразяващ страх.
В този момент Ничи го дръпна за ръката толкова силно, че едва не я изтръгна от ябълката. От рязкото дръпване явно бе отскочил назад, защото изведнъж видя как Кара, все още вкопчена в другата му ръка, прелетя покрай него, като че ли падаше в празното пространство. Ричард се наведе. Полупрозрачното нещо профуча на сантиметри от лицето му.
Ничи го беше дръпнала тъкмо навреме.
Сега вече Ричард разбра какво е видял.
Беше звярът.
Усещането за присъствието на злото внезапно стана толкова осезаемо, че го обзе задушаваща паника. Когато звярът, подобно на някакво мимолетно видение, профуча покрай него, той направи рязък завой. Стъклените ръце отново се разпериха и се протегнаха, опитвайки се пак да го сграбчат.
Ничи отново го дръпна рязко назад от звездообразните, разпрострели се широко пред него пипала. И те пак се опитаха да се сключат около Ричард.
Той издърпа ръката си от ръката на Кара и извади ножа си. Със свободната си ръка Морещицата го сграбчи за ризата и се вкопчи в него.
Ричард направи всичко възможно, за да посече неспирно протягащите се ръце, които се опитваха да го хванат в смъртоносната си хватка. Не му беше нужно много време, за да разбере, че е почти невъзможно да се брани с нож в Плъзгата. Средата беше твърде течна и гъста, за да може той да нанесе бърз удар. Беше все едно да се опитва да се движи в мед. Смени тактиката и позволи на ръцете да го обгърнат, за да изчака онова, което се намираше в прозрачния център, да се приближи до него.