Кара притисна с пръсти слепоочията си.
— Все едно се мъчим да убедим кофа вода — прошепна тя. Ничи погледна заплашително Плъзгата.
— Закарай ни при Господаря си. Това е заповед.
— по-добре направи каквото ти казва — рече Кара, — защото когато тя приключи с теб, ще трябва да отговаряш пред мен.
Морещицата завъртя своя Агиел за по-голяма убедителност.
И веднага след това замръзна на мястото си, загледана в оръжието. Лицето й побледня. Дори ръцете й побеляха на фона на червената й кожена униформа.
Ничи се надвеси над нея и вдигна ръка на рамото й.
— Какво има?
Увисналата челюст на Кара най-после помръдна.
— Мъртъв е.
— За какво говориш?
Сините очи на Кара бяха пълни с неприкрита паника.
— Моят Агиел е мъртъв в ръката ми.
Ничи не можеше да разбере причината за покрусата в гласа на Морещицата. Това, че един Агиел е изгубил способността си да причинява болка, не й се струваше повод за паника. Въпреки това неприкритият ужас в очите на Морещицата зарази и нея.
— И какво може да означава това? — попита Ничи, страхувайки се от отговора.
Плъзгата ги наблюдаваше от най-далечния ъгъл на кладенеца.
— Силата на Агиела се крепи на връзката ни с Господаря Рал, тоест на неговата дарба. — Тя протегна оръжието като доказателство. — Щом Агиелът е мъртъв, значи това се отнася и за Господаря Рал.
— Чуй ме, ще използвам силата си, за да накарам Плъзгата да ни отведе при него. Само не прави прибързани заключения — каза Ничи. — Няма как да знаем…
— Той не е там.
— Къде?
— Където и да е. — Кара продължаваше да се взира в елегантното оръжие, което държеше в разтрепераните си пръсти. — Вече не чувствам връзката. — Сините й воднисти очи се втренчиха в Ничи. — Връзката винаги ни казва къде се намира Господарят Рал. Вече не я чувствам. Не знам къде е той. Той не е там. Никъде го няма.
Внезапно на Ничи й прилоша. Почувства, че ще припадне. Пръстите на ръцете и краката й изтръпнаха.
Обърна се към Плъзгата.
Тя си беше отишла.
Ничи се наведе през парапета и се взря в кладенеца. Долу в мрака забеляза слабо сребристо блещукане, но след миг и то изчезна, като остави след себе си пълна тъмнина.
Ничи се извърна към Кара и я сграбчи за рамото. Скочи от парапета и повлече Кара след себе си.
— Хайде. Знам кой може да ни каже къде е Ричард.
Тридесет и втора глава
СЛЕДВАНА ПЛЪТНО ОТ КАРА, Ничи тичаше през осветения с факли коридор, застлан с пъстроцветни килими, които заглушаваха стъпките им. Минаваха покрай потънали в мрак входове, покрай стаи с оскъдна мебелировка, осветени от топлата светлина на газени лампи. Магьосническата кула, грамадна почти колкото планината, приютила я под мощните си каменни рамене, изглеждаше празна и обитавана от духове. Ничи беше прекарала десетилетия в обширния комплекс, известен като Дворецът на пророците, който в някои отношения напомняше на Кулата. Само че в Двореца живееха стотици хора — като се започне от Прелата и се стигне до момчетата, които се грижеха за конюшните. Това бе мястото, където се обучаваха младите магьосници. Магьосническата кула съществуваше, за да служи на хората, но стоеше мълчалива и необитавана от тези, които й бяха дали живот. Ако на света съществуваше изоставено място, то грамадната Кула беше тъкмо такова.
Кара тичаше с всички сили, подтиквана от верността и обичта си към Ричард. И от страха, че му се е случило най-лошото. Ничи тичаше също толкова бързо, подгонена от ужаса дори да си помисли, че е възможно той да е мъртъв, сякаш се опитваше да надбяга самата смърт. Тя не можеше да си позволи дори да предположи подобно нещо, камо ли да се остави да бъде сломена от отчаяние. За нея светът без Ричард би бил мъртъв свят.
Кара се плъзна по гладкия сив мрамор, за да намали скоростта си и да успее да вземе завоя. В същия момент Ничи прегърна централната колона на едно стълбище и се втурна нагоре по широките стъпала от черен гранит. Прозорците високо горе бяха потъмнели и зееха като черни дупки. Стълбището, осветено от полупрозрачни сфери, обикаляше вътрешността на кула, извисяваща се до невероятни висоти, поради което Ничи имаше чувството, че се намира на дъното на много дълбок каменен кладенец.
Шумът от стъпките им отекваше като шепота на духовете на отдавна умрелите хора, които някога бяха вървели по същите коридори, изкачвали същите стъпала, бяха се смели, обичали и живели тук. Стъпила на горната площадка на третата поредица от стъпала, Ничи се втурна по просторния коридор, ширнал се пред погледа й. Краката й пулсираха болезнено от неистовото усилие. Докато тичаше покрай червенокафявите пиластри от черешово дърво, които разделяха огромни цветни панели от оловно стъкло, тя посочи напред, за да даде знак на Кара, че при следващото разклонение ще завият надясно.