Накрая, след като навлязоха в лабиринт от по-малки коридори, които водеха до крилото, където се бяха настанили, Ничи мярна в далечината Зед, който вървеше към тях, следван плътно от Рика. Старият магьосник имаше мрачен вид. Спря и ги изчака да приближат.
— Какво има? — попита той, явно разбрал по изражението на лицата им, че нещо не е наред.
— Къде е Господарят Рал? — попита застаналата зад него Рика.
Изражението на лицето й беше познато на Ничи. Кара изглеждаше по същия начин, след като установи, че Агиелът й не действа. Ничи погледна Рика в ръцете и видя, че тя стиска с побелели пръсти своя Агиел — също като Кара. Значи символите на връзката им с Господаря Рал наистина бяха мъртви.
— Къде е внукът ми? — попита с болезнена тревога в гласа Зед. — Защо не е с вас?
Последните думи прозвучаха като обвинение, все едно искаше да им напомни за предупреждението, отправено от Джебра, преди да тръгнат, както и за даденото от Ничи обещание.
— Зед — рече тя, — не сме съвсем сигурни.
Магьосникът вдигна рязко глава и рошавата му бяла коса щръкна на всички страни. Погледна я така, както гледа магьосник, поел в свои ръце съдбата на обезсърчен човек.
— Не го усуквай, дете.
Ако положението не беше толкова сериозно, Ничи би се засмяла при тези думи.
— Бяхме заедно в Плъзгата на път за Кулата — заобяснява Ничи. — Някъде по време на пътуването — не знам къде точно, защото няма как да се разбере — бяхме нападнати от звяра.
— От звяра ли? — изгледа я Зед. Тя кимна в знак на потвърждение.
— И после?
— Не знам какво стана. — Ничи разпери отчаяно ръце, като се опитваше да намери думи, за да опише случилото се. — Опитахме се да се съпротивляваме. Той ни атакува с ръце, подобни на змии. Посягаше да ни сграбчи с тях. Опитах се да използвам моя Хан срещу него…
— В Плъзгата!?
— Да, но не постигнах почти никакъв ефект. Опитах всичко, което ми дойде наум. После звярът буквално ни откъсна от Ричард — и Кара, и мен. Не можахме да го намерим в тъмнината. Опитахме, но не го намерихме — не се видяхме и една друга. Както споменах, в Плъзгата е невъзможно да определиш къде се намираш. Нито виждаш, нито чуваш. Доста объркващо е. Така че въпреки всичко, каквото и да правехме, просто не можахме да намерим Ричард.
С всеки изминал момент Зед се разяряваше все повече.
— Тогава защо сте тук, вместо в Плъзгата — защо не го търсите?
— Плъзгата ни изхвърли — рече Кара. — Озовахме се обратно в Кулата. Двете с Ничи се опитахме, всяка по свой начин, да намерим Господаря Рал, обаче… всичко се оказа напразно. Не открихме нито звяра, нито Господаря Рал. После Плъзгата ни изхвърли тук, на мястото, към което се бяхме отправили, когато бяхме нападнати.
— Все пак не разбирам какво правите тук? — попита отново със заплашителен тон магьосникът. — Защо не сте се върнали обратно в Плъзгата, за да продължите да го търсите, или още по-добре — да накарате Плъзга да ви каже къде е?
Ничи видя как магьосникът стисна юмруци. Знаеше как се чувства. Стисна го леко за ръката.
— Зед, Плъзгата не пожела да ни каже къде е той. Повярвай ми, опитахме. Не знам, може би има начин да я накараме да го стори, но мисля, че има по-добро решение… Знам кой може да ни каже къде е Ричард. Джебра. Нямаме повече време за губене. Мисля, че Джебра може да ни даде отговора по-скоро, отколкото Плъзгата.
Зед стисна устни, замисляйки се върху думите й.
— Струва си да опитаме — рече накрая. — Обаче имайте предвид, че тя не е много на себе си, откакто заминахте. Почти през цялото време плаче, на моменти изпада в неудържима истерия. Какво ли не правихме, за да я успокоим, но уви — нищо не помогна. Опасявам се, че след всичко, което е преживяла, й е още по-трудно да приеме внезапното възвръщане на уникалната й прорицателска способност. Явно за нея е проблем да се оправи с виденията, които започна да получава отново — камо ли пък с това последното.
Накрая все пак успяхме да я убедим да си легне, като се надявахме, че почивката ще възстанови силите й и тя ще може по-добре да се оправя в хаоса на виденията си. Добре че не допусна да изпадне в състояние като на кралица Сирила. Бори се, за да не допусне да попадне в лапите на лудостта. Осъзнава, че би трябвало да може да ни помогне, но в момента отчаянието просто замъглява здравия й разум. Освен това съм убеден, че затрудненията й се дължат на пълното изтощение на организма й. Да се надяваме, че след като поотпочине, ще може да ни разкрие повече от това, което вече ни е казала.