— Звезди — отрони с немощен, глух глас Джебра, втренчила поглед в празното пространство пред нея.
Зед стисна Ничи за ръката и я придърпа към себе си.
— Мисля, че някой търси същите отговори като нас — рече той, допрял устни до ухото й. — Подозирам, че някой ровичка в мозъка й. Това е усещане. Имаме работа с крадец — крадец на мисли.
— Джаганг — прошепна Кара.
Ничи знаеше, че предположението й е логично. Сега, след като връзката с Ричард беше прекъсната, теоретично погледнато, Джаганг би могъл да стори такова нещо. Без Ричард, в качеството му на Господаря Рал, всички ставаха уязвими от пътешественика по сънищата.
Вълна от смразяващ страх заля Ничи, когато си спомни как Джаганг обсебваше мозъка и волята й. Без Господаря Рал връзката, която ги защитаваше, беше прекъсната. Докато се рееше в нощта, императорът лесно би установил, че са незащитени. Пътешественикът по сънищата можеше всеки момент, без предупреждение, без да бъде видян и усетен, да се промъкне право в мозъците им и да се настани в мислите им.
Обаче Ничи познаваше Джаганг. Знаеше какво е усещането, когато той обсеби нечий мозък. Та нали в един период от живота си тя бе негова робиня — той я контролираше, властваше над мислите й чрез ужасното си присъствие. Това тук беше различно.
— Не — каза тя, — не е Джаганг. Това, което усещам, е по-друго.
— Как можеш да си сигурна? — прошепна Зед.
Ничи най-после отмести погледа си от Джебра и се обърна към намръщения магьосник.
— Ами, по една причина — прошепна в отговор тя. — Ако беше Джаганг, нямаше да усетиш нищо. Пътешественикът по сънищата не оставя следи. Невъзможно е да разбереш, че е проникнал в мислите ти. В случая е съвсем различно.
Зед потърка голобрадото си лице.
— И все пак усещането ми е някак познато — отрони по-скоро на себе си той.
— Звезди — рече отново Джебра и се обърна към мрака отвъд балкона.
Зед понечи да тръгне към нея, но Ничи го сграбчи за ръката и го задържа.
— Почакай — прошепна тя.
— Звезди, паднали на земята — каза с гробовен глас Джебра.
Зед и Ничи се спогледаха.
— Звезди сред тревата — продължи прорицателката със същия глух глас.
Зед изтръпна.
— Добри духове, най-сетне го разпознах.
— Присъствието ли? — надвеси се към него Ничи. Магьосникът бавно кимна.
— Това е усещането, когато вещица упражнява силата си. Джебра разпери ръце и ги вдигна във въздуха.
— Кани се да скочи! — извика Ничи, щом Джебра започна да се накланя напред, за да полети в мрака.
Тридесет и трета глава
РИЧАРД СЕ ЗАКАШЛЯ неистово.
Болката от нежеланата рязка смяна го изтръгна от безсъзнанието. Направи безуспешен опит да простене, но се оказа, че му липсва въздух. С идването в съзнание го заля чувство на паника от необяснимото задушаване — все едно се давеше.
Пак се закашля, при което потръпна от болка. Опита се да извика и се сви на кълбо на земята, притиснал с ръце корема си, за да предотврати нов пристъп на кашлица.
Дишай.
Ричард реши, че призрачният глас, който очевидно идваше от небитието, е гласът на лудостта. Направи всичко възможно, за да не диша. После си пое предпазливо дъх на малки глътки, като се мъчеше да предотврати нов силен пристъп на кашлица.
Дишай.
Не знаеше къде се намира, но в момента това изобщо не го интересуваше. Вълнуваше го само фактът, че се задушава. Не искаше да диша, въпреки че отчаяно се нуждаеше от въздух. Чувството беше толкова потискащо и мъчително, че изстискваше всичките му сили и в същото време го покоряваше напълно. Предпочиташе да умре, отколкото да продължи да изпитва това усещане.
Не смееше да помръдне, защото колкото по-малко се движеше, толкова по-лесно му беше да не диша. Струваше му се, че ако издържи да не диша още малко, ще успее да превали черния хълм, който се мержелееше в далечината пред него и болката и страданието ще изчезнат. Постара се да остане да лежи абсолютно неподвижен на земята, с надеждата, че ще престане да му се вие свят, преди да е повърнал. Сигурно тогава би го боляло още по-неистово. Ако можеше просто да остане да си лежи неподвижен още малко, всичко щеше да се подреди. Само да полежи още малко и ще му попремине.
Дишай.
Не обърна внимание на далечния, гладък като коприна глас. Мислите му отплаваха назад към миналото, когато бе изпитвал подобна болка. Тогава беше покорен слуга на Дена, която го държеше безпомощен и окован във вериги и му причиняваше болка, от която той губеше съзнание.