Отговорът се таеше някъде дълбоко в съзнанието му, но колкото и да се опитваше, не можеше да го накара да се разкрие.
Ричард почувства болезнен копнеж по майка си, чувство, което го навестяваше от време на време през целия му живот. Запита се какво би казала тя за всичко, което се беше случило с него. Така и не беше имала възможност да го види пораснал, да го види като мъж. Беше го познавала само като момче.
Знаеше, че майка му би обикнала Калан. Би била толкова щастлива заради него и толкова горда да има снаха като Калан. Винаги беше искала той да има добър живот, а не би могло да има по-добър живот от този с Калан.
Обаче Ричард вече нямаше живот с Калан.
Предположи, че ще има някакъв живот, но предвид обстоятелствата това беше най-многото, което можеше да очаква в момента. Можеше поне да помечтае. Мъртвите нямаха мечти.
Ричард остана да лежи по гръб, оставяйки въздухът да проникне в изгарящите го от болка мускули, да възвърне способността си да разсъждава трезво и да възстанови спокойствието си. Беше толкова слаб, че почти не можеше да помръдне, затова не се и опитваше. Вместо това, докато продължаваше да лежи и да се възстановява, насочи вниманието си към всичко, което се беше случило, като се опита отново да свърже всички елементи в главата си.
Пътуваше обратно към Кулата заедно с Ничи и Кара, когато бяха нападнати. Беше звярът. Той бе усетил аурата му, излъчваща зло. Беше се появил под форма, каквато Ричард никога не беше виждал, но за звяра беше типично да възприема различни форми. Единственото постоянно нещо, на което би могъл да разчита, беше, че звярът ще продължи да го преследва, докато го убие.
Спомни си как се бори с него. Ръката му се плъзна към едно място на крака му, където едно от пипалата го беше стискало толкова силно, че си беше помислил, че ще смъкне плътта от костта му. Бедрото му беше подуто и го болеше при докосване, но за щастие не беше разкъсано. Спомни си как сряза с ножа някои от пипалата на съществото и как Ничи се опита да използва силата си. Извика й да престане, защото магията й потъваше в Плъзгата и част от нея вместо да порази звяра, се вряза в Ричард. Предположи, че ако не беше субстанцията на Плъзгата, магията на Ничи би го убила. Тя изобщо не засегна звяра — поне не достатъчно, че да забави устрема му. До известна степен той също, изглежда, е бил предпазен от Плъзгата.
Спомни си как нещо откъсна Кара от него, след това същото се случи и с Ничи. Припомни си как звярът се опита да го разкъса, но той някак си успя да се освободи.
Но после се случи нещо, което той не разбираше. След като звярът го откъсна от Ничи и Кара, Ричард беше разтърсен от някакво непознато, болезнено усещане, което се вряза право в сърцевината на неговото същество. Беше съвсем различно от болката, причинена му от силата на Ничи и изобщо от болката, която би могла да му докара каквато и да е магия.
Магия.
Още щом думата изплува в съзнанието му, разбра, че е бил прав. Беше някаква магия. Въпреки че беше засегнат от заклинание, абсолютно различно от всичко друго, което някога беше чувствал, той разбра, че е бил докоснат от магия. Въпреки че се беше освободил от звяра и в този момент не знаеше къде се намира той, точно тогава всичко внезапно се беше променило.
Когато дъхът му спря от болката, която изпита при внезапната атака на тази непозната сила, субстанцията на Плъзгата отново изпълни дробовете му. Вдишвайки я, той беше обзет от паника.
Ричард си спомни, че бе изпитал нещо подобно като малък. Беше с няколко други момчета, гмуркаха се до дъното на едно езеро и се надпреварваха кой ще събере повече камъчета. От плуването и от скоковете във водата от клоните, увиснали над малкото, но дълбоко езеро, дъното се беше размътило. Докато се гмуркаше, за да търси камъчета в мътната вода, Ричард загуби чувство за ориентация. Вече беше останал без въздух, когато си удари главата в дебел клон. Тъй като беше дезориентиран, си помисли, че щом се е ударил в клон, значи е изплувал на повърхността и се е блъснал в някой от надвисналите ниско над езерото клони. Обаче грешеше. Това беше клон, потънал под водата. Преди да разбере какво всъщност става, нагълта малко от мътната вода.
Беше близо до повърхността, до брега и до приятелите си. Преживяването беше ужасно, но приключи за кратко и той се съвзе много бързо. Но научи един урок — да се отнася с по-голямо уважение към водата.
Заради детския спомен като момче, когато беше погълнал вода, както и заради естественото си нежелание да вдиша Плъзгата пътуването му в нея ставаше още по-трудно. Но той бе успял да преодолее този страх и с течение на времето този вид пътуване се превърна във възхитително преживяване.