Но ето че изведнъж изпита чувството, че се дави в Плъзгата — нямаше повърхност, нямаше бряг, нито ръка, която да му помогне. Подобно нещо му се случваше за пръв път в Плъзгата. Нямаше как да избяга, да излезе на повърхността и някой да му помогне.
Ричард се загледа в лунната светлина. Плъзгата беше наблизо и го наблюдаваше. Явно беше излязла от кладенеца си, където я бе виждал винаги досега. На мястото, където се намираха, тук-там растяха дървета. Единствените звуци, които достигаха до слуха на Ричард, бяха тези на природата. Не усещаше нищо освен миризмите на гората.
Под листата, боровите иглички и коренищата той усети груб каменен под. Фугите бяха запълнени с цимент, чиято дебелина бе повече от един пръст. Работата изобщо не беше свършена фино като на други места, но несъмнено тук бе пипала човешка ръка.
А сребристото лице на Плъзгата, вместо да го наблюдава от някой кладенец, се беше понадигнало леко от един неголям, неправилен отвор в стария каменен под. На пода върху сухите листа и купчини клони се виждаха парчета камъни, сякаш подът току-що е бил разбит… като че ли Плъзгата си беше пробила път през него.
Ричард седна на земята.
— Плъзга, добре ли си?
— Да, господарю.
— Знаеш ли какво се случи? Имах чувството, че се давя.
— Така беше.
Ричард се вгледа в осветеното от луната лице.
— Но как е възможно да се случи такова нещо? Какво не беше наред?
Една сребриста ръка се протегна от пода, за да прекара сребърните си пръсти през веждата му и да провери как се чувства той.
— Не притежаваш нужната магия, за да пътуваш. Ричард примигна объркан.
— Не разбирам. Пътувал съм много пъти преди.
— Преди имаше това, което е нужно.
— А сега го нямам, така ли?
За момент Плъзгата само го наблюдаваше.
— Сега го нямаш — потвърди тя. Ричард си помисли, че има халюцинации.
— Но аз притежавам и двете страни на дарбата. Мога да пътувам.
Плъзгата предпазливо протегна ръка и отново докосна лицето му. Ръката й се плъзна надолу по гърдите му, спря за момент и леко ги натисна, после се прибра в дупката сред разбития каменен под.
— Нямаш нужната магия.
— Вече го каза. Но в това няма логика. Нали пътувах.
— Докато пътуваше, ти загуби онова, което ти е нужно.
— Искаш да кажеш, че съм изгубил едната страна на дарбата си? — облещи се Ричард.
— Не. Искам да кажа, че вече не притежаваш дарбата. Нямаш магията. Не бива да пътуваш.
Ричард трябваше да си повтори мислено думите, за да се увери, че е чул правилно. Не разбираше как би могъл да разбере погрешно това, което му каза Плъзгата. В главата му се въртяха само откъслечни мисли, докато се опитваше да проумее как е възможно такова нещо.
Изведнъж го осени ужасно прозрение. Възможно ли е причината да е в заразата, докарана от Хармониите? Дали заразата накрая не е обхванала и него и не е разрушила дарбата му? Сигурно я е разрушавала постепенно, до пълното й унищожение.
Но това не би могло да обясни усещането, което изпита в Плъзгата, точно след като се измъкна от хватката на звяра и преди да започне да се дави — внезапното усещане за тъмна и неуловима магия, която се появява и го докосва, когато е най-уязвим.
Ричард се огледа наоколо, но не видя нищо освен дървета. Все пак те бяха достатъчно нагъсто, за да не може да види на лунната светлина какво има отвъд тях. Като горски водач той ненавиждаше усещането да не знае къде се намира.
— Би ли ми казала къде сме? Как се озовахме тук?
— Когато ти загуби необходимото, за да можеш да пътуваш, трябваше да те доведа тук.
— И къде е това тук?
— Съжалявам, но не съм сигурна.
— Как можеш да ме доведеш някъде, но да не знаеш къде? Ти винаги знаеш къде се намираш, както и местата, до които можеш да пътуваш.
— Вече ти казах. Никога преди не съм била на това място. Това е един вид авариен изход. Знаех, че съществува, разбира се, но за пръв път ми се налага да го използвам. Защото никога досега не съм преживявала авария. Този ужасен звяр ми причини болка. Постарах се да запазя живота ти. Но после в мен се плъзна и още нещо. Не можах да го спра. Също като звяра то влезе в мен без разрешение. Насила.
Това потвърди впечатлението на Ричард за случилото се — че веднага, след като звярът го изпусна от хватката си, нещо друго, някаква сила се беше протегнала и го беше докоснала.
— Съжалявам, че си пострадала, Плъзга. Какво стана със звяра?
— След като другата сила влезе в мен, звярът не се появи повече.