— Искаш да кажеш, че другата сила го е унищожила?
— Не. Силата не докосна звяра. Докосна само теб — с цялата си мощ. След като го направи, ти вече нямаше това, което ти е нужно, за да пътуваш. Известно време звярът продължи да се мята из мен, а после изчезна. Вече не можех да продължавам да те държа в мен, затова трябваше да намеря портал за извънредни случаи.
— Ами Ничи и Кара? Те бяха пострадаха ли? В безопасност ли са?
— Те също усетиха болката от това, което се случи с мен, и едната от тях се опита да използва силата си в мен — нещо, което не е редно да прави. След като те оставих тук, аз ги върнах обратно в Кулата, където те поискаха да пътуват. Казах на тази, която беше използвала силата си, че е опасно да прави това и че не бива да опитва втори път.
— Мисля, че те разбирам — каза Ричард. — Мен също ме заболя. Те лошо ли пострадаха?
— В Кулата са в безопасност.
— В такъв случай явно се намираме някъде между Народния дворец и Кулата — каза повече на себе си Ричард.
— Не.
Той се вгледа в течното сребристо лице.
— Не разбирам. Нали пътувахме от Двореца към Кулата. Ако си ме извадила навън, то това място тук, този авариен изход, би трябвало да се намира между Двореца и Кулата.
— Въпреки че не познавам конкретното място, горе-долу съм наясно с района. Намираме се в сърцето на Средната земя, отвъд Агаден, недалеч от Дивото.
Ричард имаше чувството, че светът около него се е втурнал напред и го е захвърлил надалеч от мястото, където е бил.
— Но от тук… от тук е много по-далече до Народния дворец, отколкото беше от Кулата. Защо не ме заведе до най-близкото място — до Кулата?
— Аз не действам по този начин. Това, което на теб може би ти се струва като най-късото разстояние между две точки, за мен не е най-късото. Аз съм едновременно на много места.
Ричард се наведе към Плъзгата.
— Как можеш да бъдеш едновременно на много места?
— С единия си крак ти може да стоиш върху тъмния камък, а с другия — върху светъл. Значи си на две места едновременно.
— Разбрах какво имаш предвид — въздъхна Ричард.
— Аз не пътувам така, както пътуваш ти. Това място тук, въпреки че за теб се намира в сърцето на Средната земя, за мен беше най-близкото. Трябваше да те изведа отново в твоя свят, за да можеш да дишаш. Ти вече не притежаваше това, което е нужно, за да можеш да пътуваш. Дробовете ти бяха пълни с мен. Ако някой, който не притежава дарбата, ме вдиша, все едно вдишва отрова. Това ще го убие. Обаче в твоя случай, тъй като ти беше в мен и вече ме беше вдишал, разполагахме с кратък преходен период, затова, въпреки че бях в теб, това не ти се отрази фатално веднага. Така или иначе, след известно време щеше да умреш, но имаше малко време, преди това да се случи. Знаех, че времето наистина не е много. Затова реших, че за да те спася, трябва да те отведа на място, където отново ще бъдеш в твоя свят и това ще ти помогне да се оправиш. Доведох те тук, разчупих печата и те върнах в твоя свят. Ти беше ранен, но знаех, че живачната субстанция, останала в теб, ще ми помогне да поддържам живота ти още известно време.
— Щом като си знаела, че повече не мога да пътувам, защото вече не притежавам нужната дарба, защо реши така?
— Създадена съм с някои свойства, които да ми помагат при извънредни обстоятелства. Те са в мен, а следователно са били и в теб. Помагат да започне процес на възстановяване. Предназначени са само за критични ситуации. Все пак дори и тогава не е сигурно дали ще подействат, защото това са променящи се неща, които не могат да бъдат контролирани. Докато ти спеше между световете и моите магически способности в теб действаха, за да изкарат навън това, което се беше превърнало в отрова за теб, аз приключих с прехвърлянето на другите в Кулата. Когато се върнах, почаках заедно с теб, докато се възстановиш достатъчно, за да можеш отново да дишаш, и тогава ти помогнах да си спомниш какво трябва да правиш, за да живееш. Известно време не знаех дали това ще подейства. Никога досега не ми се беше налагало да правя подобно нещо. Беше ужасно да чакам и да те гледам как лежиш, без да знам дали изобщо ще започнеш да дишаш отново. Страхувах се, че не съм се справила и че съм причинила смъртта ти.
Ричард изгледа продължително сребристото лице. Накрая й се усмихна.
— Благодаря ти, Плъзга. Ти ми спаси живота. Направи точно каквото трябва. Добре се справи.
— Ти си моят господар. Бих направила всичко за теб.
— Твоят господар. Господар, който не може да пътува. Ричард се опита да осмисли станалото, да потърси в него някаква логика, но тъй като все още продължаваше да усеща болката от дишането като някаква тежест в гърдите си, не можеше да си събере мислите.