— Вярно е — съгласи се Ричард, ококорил очи насреща й. — Значи Баракус ти е споменал за някой, който ще дойде, така ли?
Плъзгата кимна.
— Той беше много мил с мен. Жена му ме мразеше, но Баракус имаше прекрасно отношение.
— Познавала си и жена му?
— Магда.
— И защо те мразеше тя?
— Защото Баракус беше мил с мен. И защото й го отнемах.
— Искаш да кажеш, че си й го отнемала, когато е искал да пътува.
— Разбира се. Когато му казвах, че ще му хареса, тя скръстваше ръце и ме поглеждаше гневно.
— Ревнувала е — подсмихна се Ричард.
— Тя го обичаше и не искаше той да я напуска. Когато й го връщах, след като бяхме пътували, често седеше там и го чакаше. Той винаги се усмихваше, когато я видеше, а и тя му се усмихваше в отговор.
— И какво каза Баракус за мен?
— Каза ми онова, което току-що изрече ти — че понякога нямаш избор, освен просто да се довериш на другите. Това бяха точните му думи, както сега са твои. Каза, че един ден друг господар ще изрече тези думи и после ще добави точно онова, което добави ти: „Случаят сега е точно такъв.“ Каза ми също, че ако някой господар изрече тези думи, това ще означава, че те са правилните и аз трябва да му кажа някои неща.
Ричард усети как косъмчетата по ръцете му настръхват.
— Ти си отвела някъде Магда Сеарус, нали?
— Да, господарю. След това вече никога повече не видях Баракус. Но когато той ми каза, че един ден някой ще изрече тези думи, ми нареди да предам на този човек неговото послание.
— Оставил е послание? — Когато тя кимна, Ричард сви ръката си в юмрук. — И какво е то?
— „Съжалявам, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.
Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.“
Ричард остана на мястото си, изгубил ума и дума. Словата на Баракус продължаваха да отекват в главата му. Бяха му странно познати.
— И преди съм чувал почти същите думи.
Плъзгата се приближи към него и чертите й се изопнаха.
— Така ли?
Ричард се опита да се съсредоточи, докато прехвърляше думите в съзнанието си и се опитваше да си спомни…
И изведнъж му просветна. Беше точно след като Шота му каза за Баракус. Малко преди да си тръгне, тя му каза същите думи. Нещо в тези думи, казани от Шота, извика у него неясен спомен.
— Беше Шота, вещицата — рече Ричард и смръщи чело, за да си спомни по-добре. — Тя ми каза тези думи.
— Съжалявам, господарю — отдръпна се Плъзгата. — Ти не издържа проверката.
— Каква проверка? — погледна я Ричард.
— Тази, на която Баракус заръча да те подложа. Съжалявам — не я издържа. Не мога да ти кажа нищо повече.
Без да добави нищо повече, Плъзгата изчезна в черната дупка в камъка.
Ричард се хвърли по корем и се надвеси над дупката.
— Не! Почакай! Не си отивай!
Гласът му отекна в празната тъмна шахта. Плъзгата си беше отишла. Без дарбата си той нямаше как да я призове обратно.
Тридесет и четвърта глава
НИЧИ ЧУ ЛЕКО ПОЧУКВАНЕ на вратата. Зед повдигна очи, но не се изправи. Кара, която стоеше с кръстосани на гърба ръце и гледаше през прозореца, погледна през рамо. Тъй като стоеше най-близо до вратата, Ничи отвори. Мъждивият пламък на лампата, сложена на масата, не беше в състояние да прогони напълно мрака от стаята, но освети с топла светлина лицето на високия Пророк.
— Какво става? — попита с плътния си глас Натан и хвърли подозрителен поглед към присъстващите в стаята. — Рика не можа да ми каже нещо повече от това, че ти и Кара сте се върнали и Зед е поискал веднага да ме види.
— Точно така — каза Зед. — Влез, ако обичаш. Натан влезе и огледа полутъмната стая.
— Къде е Ричард? Ничи преглътна.
— Той не успя да се върне обратно с нас.
— Не успя да се върне ли? — Натан се взря в безизразното лице на Ничи. — Добри духове…
Зед, който седеше край леглото на Джебра, не вдигна глава. Прорицателката беше в безсъзнание. Те се бяха опитали да притворят клепачите й, но очите й пак се отваряха. Накрая се отказаха и я оставиха да се взира в тавана.
Зед вече се беше погрижил, доколкото му позволяваха възможностите, за счупения й крак. Джебра извади голям късмет, че Кара беше не само бърза, но и силна и успя да я хване за глезена в момента, когато отпуснатото й тяло политаше напред от балкона. Въпреки това инерцията запрати прорицателката през балкона и се удари в една от поддържащите колони, като при удара си счупи крака. Ничи подозираше, че жената е изпаднала в безсъзнание в момента, в който политна надолу.