— Мисля, че това е причината да не можем да събудим Джебра — рече Ничи. — Шеста едва ли би искала някой друг да получи информацията, с която тя вече разполага. Чухме Джебра да казва на глас само няколко думи, обаче съм готова да се обзаложа, че Шеста е измъкнала всичко — цялото видение — от мозъка на Джебра. След което е принудила Джебра да скочи от балкона, за да се самоубие и така да не може да разкрие на друг видението си. Но тъй като ние предотвратихме самоубийството, заклинанието я е подтикнало да изпадне в безсъзнание. От разстояние е много по-лесно да накараш някого да се самоубие, отколкото да го убиеш — а резултатът в крайна сметка е един и същ.
Докато слушаше, Натан свъси вежди. Продължи да барабани с пръсти, прехвърляйки събитията в главата си.
— Значи мислите, че във видението си Джебра е разкрила, че Ричард ще намери звезди, паднали на земята? Че ще се озове на място, където сред тревата има звезди? Да речем, някъде, където са паднали метеорити?
— Така изглежда — кимна Зед, кръстосал ръце зад гърба си.
Натан, забил поглед някъде в далечината, размишляваше и от време на време кимаше на себе си. Ан не изглеждаше толкова убедена.
— Значи ти мислиш, че Ричард е жив — каза тя — и че тази вещица, Шеста, го е омагьосала по някакъв начин?
— Двамата със Зед стигнахме до това заключение — потвърди Ничи с уверено кимване.
Ан се наведе по-близо до бившата си възпитаница.
— И с каква цел? Да иска да го убие — това го разбирам, но защо ще иска да го залови?
— Шеста ограби вещицата, която живееше тук, в Новия свят — Шота — отвърна Ничи, без да сваля очи от втренчения поглед на Сестрата. — Защо? И какво отне Шеста на Шота? Отне й компаньона — Самюъл — отговори тя на собствения си въпрос. — А у Самюъл е Мечът на истината, който преди принадлежеше на Ричард.
Ан я изгледа така, сякаш току-що бе изгубила нишката на мисълта й.
— И какво общо има това с всичко останало?
— За какво използваше Самюъл меча? Какво открадна той? — попита Ничи.
— Една от кутиите на Орден — облещи очи Ан.
— От Сестрата на мрака — продължи Ничи, — с помощта на Меча на истината.
— Но защо тази жена Шеста ще иска Ричард? — Ан погледна Зед в недоумение.
Зед заби поглед в пода, докато потриваше с пръсти веждата си.
— За да отвори точната кутия на Орден, човек трябва да разполага с една много важна книга. Мисля, че тъкмо вие двете би трябвало да сте добре запознати с нея.
Натан зяпна, осъзнал за какво става дума.
— „Книгата на преброените сенки“ — прошепна Ан.
— Единственото копие на тази книга сега съществува в главата на Ричард — кимна Зед. — Той я наизусти, след което изгори оригинала.
— Ние трябва да намерим Ричард преди нея — рече Ан.
Зед изпъшка подигравателно и повдигна театрално вежди в пресилена изненада, един вид, на него не би му хрумнало подобно нещо.
— Сега имаме по-неотложен проблем — каза Ничи.
Кара, застанала в другия край на стаята, размаха Агиела си.
— Докато не намерим Господаря Рал, връзката ще е прекъсната.
— А без връзката всички сме застрашени от пътешественика по сънищата.
Осъзнала този факт, Ан изгуби ума и дума.
— Трябва веднага да предприемем нещо — добави Зед. — Заплахата е съвсем реална, а времето ни притиска. Ако бездействаме, може всеки момент да изгубим войната.
— Накъде биеш? — попита Натан, изпълнен с подозрения. Зед изгледа намръщения Пророк.
— Трябва ти да станеш Господарят Рал. Не можем да рискуваме нашите хора да останат без връзка нито миг повече. След това трябва незабавно да заминеш за Народния дворец.
Натан не каза нищо, само продължи да гледа мрачно. Той беше висок, широкоплещест мъж. Бялата му, дълга до раменете коса му придаваше внушителен вид. Сърцето на Ничи се сви при мисълта, че някой друг може да заеме мястото на Ричард като Господаря Рал.
Обаче алтернативата беше да допуснат пътешественикът по сънищата да опустоши мозъците им. Много добре знаеше какво означава това. Знаеше, че връзката с Ричард не само й спаси живота, но и й показа какво е да изпитваш радост от този живот. Тази връзка не беше просто формално признаване на властта на Господаря Рал, което бе задължен да направи всеки д’харанец. Чрез тази връзка Ничи изразяваше дълбокото си преклонение пред мъжа Ричард — мъжа, когото бе обикнала още в мига, когато съзря искрата на живота в сивите му очи. Той й показа не само как да заживее отново, но и я научи да обича.
Преглътна мъката, която изпита при тази мисъл, защото знаеше, че никога няма да го има… Нещо по-лошо — знаеше, че сърцето му принадлежи на друга, на една жена, която Ничи дори не си спомняше. Тя би се радвала да си спомни тази Калан, да знае, че е умна, влюбена и красива, защото тогава би могла да се радва заради Ричард. Беше й трудно да се радва сега, когато той обичаше някакъв призрак.