От тези му думи на Ничи като че ли й стана малко по-леко.
— Ще работим за това — увери го Зед.
— Можеш да бъдеш сигурен — допълни Ничи. Кара насочи посочи Пророка с Агиела.
— И гледай да си избиеш всякакви налудничави мисли, че ще запазиш този пост. Той принадлежи на Господаря Рал.
— Сега аз съм Господарят Рал — повдигна вежда Натан.
— Разбираш какво имам предвид — изгледа го кисело Кара.
Натан бавно се усмихна.
— Хич не си развихряй въображението, Господарю Рал — сръчка го с пръст в ребрата Ан. — Идвам с теб, за да съм сигурна, че ще се стараеш да не си навличаш неприятности.
— Мисля, че на един Господар Рал няма да му е излишен адютант — сви рамене Натан. — Ти си подходяща.
Тридесет и пета глава
СЛЕД КАТО ЛЕЖА ДЪЛГО върху студения каменен под сред самотната гора, загледан надолу в черната пропаст, без да знае какво да прави, накрая Ричард се надигна и седна. Беше викал след Плъзгата, докато прегракна, но не получи отговор. Тя си беше отишла.
Подпря лакти на коленете си, наведе глава и сключи ръце на тила си. Имаше чувството, че се е загубил, и не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Колко пъти, откакто напусна Еленовата гора, се беше чувствал точно по този начин — беше си мислил, че краят му е близо? И винаги бе намирал изход. Сега обаче се съмняваше дали ще намери.
В по-ранните си години Ричард нямаше представа, че се е родил с дарбата. Не знаеше нищо за магиите. В един момент откри, че се е родил с дарба, която не желаеше да притежава. Искаше му се да се освободи от нея, сякаш беше някаква болест, от която се бе заразил. С течение на времето обаче трябваше да си даде сметка колко ценни са способностите му и да разбере, че са част от самия него. В края на краищата му бяха помогнали в толкова много случаи да спаси не само собствения си живот, но и живота на Калан, както и на много други хора. Дарбата му беше част от него — неразделна част, също като сърцето или дробовете му.
Но ето че сега загуби дарбата си.
В първия момент, когато Плъзгата му каза, че е изгубил дарбата си и не може да пътува, му беше трудно да проумее, че това е възможно, че дарбата му наистина е изчезнала. Искаше му се да мисли, че е някаква магическа грешка, аномалия. Защото когато по-рано си бе мечтал да се освободи от дарбата си, се осведоми как би могло да стане това и разбра, че подобно нещо е невъзможно.
Въпреки че му се струваше невероятно, Ричард знаеше, че е истина.
Знаеше го, защото заедно с дарбата беше загубил и способността си да помни „Книгата на преброените сенки“. Всъщност можеше изобщо да не я запаметява, защото заедно с дарбата изведнъж загуби и спомена, че е знаел наизуст тази книга.
„Книгата на преброените сенки“ беше вълшебна книга. Дарбата му беше нужна, за да може да я чете и да научи наизуст всяка нейна дума. Без дарбата Ричард вече не можеше да чете вълшебни книги или, по-точно, да помни думите достатъчно дълго, за да знае, че е имало изобщо нещо за четене. Без дарбата вълшебните книги изглеждат празни. Вече не си спомняше нищо от „Книгата на преброените сенки“.
А сега се провали в изпитание, на което дори не знаеше, че е подложен. Изобщо нямаше представа в какво се е състояло, но някак си се беше провалил.
Обзе го чувството, че е предал Калан.
Как би могъл да предположи, че тези думи са проверка, възложена от Баракус. Как са го проверили? И за какво? Нямаше представа за какво изпитание говореше Плъзгата, затова не би могъл да разбере как се е провалил.
Де да беше Зед при него, за да му помогне да си обясни случилото се. Или Ничи, или Натан — изобщо някой, който и да е. Замисли се колко пъти тази нощ бе имал нужда от отговори, от помощ, от спасение. Не му беше отговорено на нито едно желание. Знаеше, че с желанията винаги става така.
Напомни си, че губи ценно време да се самосъжалява. Трябваше да мисли, а не да седи и да се надява някой да дойде и да мисли вместо него.
Излегна се по гръб върху камъка и се загледа през балдахина от клони и листа над него, отвъд тях, към звездите. Усмихна се със самоирония, като си представи как някоя падаща звезда може да откликне на желанията му. Прогони мислите, свързани със желания, и се съсредоточи върху непосредствените си проблеми.
Беше прехвърлил всичко през главата си стотици пъти и продължаваше да не намира никаква логика. Чрез посланието, оставено на Плъзгата, Баракус казваше на Ричард, че не разполага с отговорите, които биха могли да го спасят. Древният магьосник обаче вярваше, че Ричард притежава нужните качества, за да успее. Беше му казал да вярва в себе си и искаше той да знае, че магьосникът му вярва — въпреки че не беше споменал изрично името му.