Ричард си каза, че посланието е било предназначено за онзи, който е роден със Субстрактивната страна на дарбата, за която Баракус се беше погрижил да бъде освободена от Храма на ветровете. Но Баракус не е знаел името на човека, не е знаел конкретно кой ще е той. Поне на Ричард му се струваше, че не е знаел. Имаше повече логика да смята, че Баракус е говорил по принцип, без да използва имена. Посланието беше достатъчно красноречиво, без да е нужно да се използва името на човека, който евентуално ще го чуе.
Как би могло това да е проверка? И как Ричард се беше провалил?
Той въздъхна отчаяно и дръпна дълъг стрък трева, който се подаваше отстрани сред разчупените парчета мазилка. Докато разсъждаваше, задъвка меката основа на тревата.
Дали е възможно Баракус да е дал на Плъзгата и други способности, освен тези за реакция при извънредни обстоятелства — способности, благодарение на които тя да може да разбере дали Ричард притежава нужните качества, за да успее? Да не би именно тези способности да са подсказали на Плъзгата, че Ричард се е провалил по някакъв начин?
Източникът. Докато гледаше към звездите, Ричард се замисли над това. Беше казал на Плъзгата, че преди е чувал тези думи от устата на Шота. И тогава най-неочаквано Плъзгата приключи с него.
Възможно ли е тя да познава Шота? Може би. Според Баракус Ричард не би трябвало да общува с вещица. Може би затова той се провали — защото не беше успял да се справи сам, не беше разчитал на себе си. Намръщи се. Беше му трудно да си представи, че Баракус не би искал той да работи с хората, за да намира отговори и да решава проблемите.
Продължи да прехвърля думите в главата си, като се стараеше да си ги припомни колкото може по-точно. Съжалявам, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.
Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.
Това беше посланието на Баракус, предадено му от Плъзгата. Ричард си спомни обаче, че същите думи му беше казала и Шота не много отдавна — при последната им среща, точно преди тя да си тръгне.
Ричард не вярваше в съвпаденията. Особено пък в този случай. Невъзможно е Шота да изрече случайно същите думи, които Баракус е заръчал на Плъзгата да му предаде. Посланието беше твърде дълго и твърде подробно, със специфична изразност.
Ако наистина не е съвпадение — а Ричард беше сигурен, че не е, — тогава защо Шота използва същите думи, с които се бе изразил и Баракус? Дали беше някакво послание? Дали Шота е искала да му каже нещо? Да го предупреди за нещо?
Ако вещицата е искала да му помогне, защо не го предупреди за проверката? Ако не е могла да му каже отговора направо, поне би могла да му каже за какво се отнася проверката. Зед обичаше да казва, че една вещица никога не ти казва това, което искаш да знаеш, без да ти каже и нещо, което не искаш да разбереш. Тази ли беше причината? Едва ли, защото в този ден тя му наговори толкова много ужасни неща — неща, които се оказа, че най-после му помогнаха да разбере какво трябва да направи армията, вместо да води обречена последна битка с Джаганг.
Притесняваше го обаче фактът, че в посланието имаше необичайни фрази: отговорите, които ще те спасят, нямаше да имам търпение да ти ги кажа, виждам доброто в теб, притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш, знай — аз вярвам, че ти си онзи.
Обикновено хората не си говорят така. Не че имаше нещо коренно различно, но все пак звучеше малко ексцентрично, хем някак по детски, хем твърде тържествено. Ричард въздъхна. Не можеше да си обясни причината, но в езика на посланието имаше нещо очевидно необикновено.
Изведнъж му просветна и си спомни.
Сети се защо тези думи му прозвучаха странно познати, когато Шота ги изрече. Той беше чувал същите думи и преди.
Каза му ги нощното дребосъче. Вечерта след първата му среща с Калан.
Тогава бяха в хралупестия бор. Калан го попита дали се страхува от магия и след като остана доволна от отговора му, извади малко шишенце, в което имаше нощно дребосъче. Казваше се Шар и беше превела Калан през границата. Същата нощ Шар щеше да умре. Не можеше да живее далеч от родното си място и от останалите създания като нея. А нямаше достатъчно сили да премине обратно границата.
Ричард си спомни думите на Калан: Шар пожертва живота си, за да ми помогне, защото ако Мрачният Рал успее, нейният род ще загине заедно с останалите. От нощното дребосъче Ричард за пръв път чу, че Мрачният Рал го преследва. Шар му каза, че ако той бяга, Мрачният Рал ще го открие. Ричард благодари на Шар, че е помогнала на Калаи, която на свой ред го предпазила от извършването на глупост през онзи ден. После призна на нощното дребосъче, че животът му е станал по-хубав след запознанството му с Калан. Накрая благодари на Шар, че е помогнала на Калан да премине границата.